Откъс от романа “Самодива” на Краси Зуркова

КРАСИ ЗУРКОВА е родена и израства в България. В Америка идва за да следва история на изкуството в Принстън. След колежа завършва право в Харвард и работи като финансов адвокат в Ню Йорк, Чикаго и Лос Анжелис, където понастоящем живее. Нейни стихотворения са публикувани в редица литературни списания. Романът"Самодива",издание на английски език е пьрвата ѝ книга.
                                                                 
Г.Витанов Богат

ПРОЛОГ

Откъс от романа “Самодива”
на Краси Зуркова


През 1802 година, в Рилския манастир в България, монахът Рафаил издялкал последната от шестотин и петдесетте миниатюрни фигурки на резбования дървен кръст и хората заговорили, че загубил зрението си след дванайсетгодишния усилен труд.
Почти два века по-късно, разпечатвайки архиви заклеймени като „идеологически опасни” за комунистическия строй, учени открили религиозни ръкописи, сред които имало и свитък от библиотеката на Рилския манастир от времето на Рафаил.
Въз основа на следните събития описани в свитъка се изказват предположения, че когато монахът е започнал да резбова кръста, вече е бил сляп:

Манастир на Св. Иван Рилски, в петия ден на месец август, в лето Господне хиляда седемстотин осемдесет и девето, бе разказано пред Бога от един негов покорен слуга и положено в писание следното:

Речено ми е, че всичко това се записва под пламъка на шестнайсет свещи. И аз вярвам на непознатия, който ги е преброил; на ръката, която докосва с перо пергамента, нижейки думите ми - понеже доверието е едничката пътека, оставена на незрящия.
Бях ослепен заради онова, което видях. Но по милостта на Всевишния, видяното си заслужаваше!
Песни се пеят за самодивите: страховити, омайни легенди. Но ничии думи не са в състояние да предадат подобна опияняваща красота, както я видях с очите си, явила се пред мен от лунна плът и кръв през една сребърна нощ, отвъд манастирските стени.
Дърворезбар по призвание, аз скитах из Тракия, да продавам от врата на врата плодовете на труда си - копия на черковни реликви - на всеки, който ми дадеше някоя и друга пара. Веднъж се озовах по тъмни доби насред гората и тръгнах да търся убежище при монасите. Нозете ми вече изнемогваха от умора, когато съзрях фигура да ми пресича пътя: все още момиче, но вече пленителна, кожата й бяла като напъпил цвят на лилия, откъснат в мига преди да се разцъфне. Обгръщаше я ефирна рокля, изтъкана от лунна светлина и лека като паяжина, без да скрива нито една извивка на тялото й, докато тя пристъпваше към мен.
По онова време не бях свят човек и бях вкусвал женска хубост - хубост толкова рядка сред мрачния ни свят, колкото и човек без грехове на смъртния си одър. Но никога, ни веднъж, не бях зървал подобно създание. С пленителна усмивка тя ме поведе вдън гори, до една скрита поляна, където чакаха дружките й. Те ме заобиколиха и се впуснаха в танц - поразителни, великолепни - под изливащата се върху им завист на луната. Нозете им почти не докосваха земята, но тя туптеше с далечен тътен, сякаш нейде далеч планинското сърце се беше възпламенило от ритъма на стъпките. Увлякоха ме във вихъра си, в кръга на сплетените си ръце, а аз едва овладявах прилива на кръв във вените си, докато усетих силно пробождане в гърдите. Видях ги да се усмихват, очите им заблестяха победоносно, докато тялото ми не се строполи в краката им. Другите две бавно потънаха в нощта, но тя остана, взе ме в ръце и косите й се разпиляха върху ми като тежко злато…
Злочест е, казват, пътникът, препречил пътя на самодивите и зърнал хорото им под пълната луна. Ала благословен да е всеки с такава несретна съдба: щом тя разголи плътта си пред мен, щом положи гърди в дланите ми и впи жадни устни в моите, нямаше злочестина на този свят - нито дори самата смърт - която душата ми да не приеме с радост. Времето се изличи, когато бедрата и се разтвориха над мен - нежни, меки като сняг чиято ласка не се забравя, веднъж щом си я вкусил. Попивах я с очи, с ръце, с уста, отчаян, обезумял от копнеж раздиращ костите и сухожилията ми, несекващ копнеж дори и след като проникнах в нея. Ако бе поискала, бих й се молил. Бих умрял. Убил. Бих се обрекъл на ада. За нея бих направил всичко, и то стократно.
Но тя не поиска нищо. Наведе се над мен и целуна клепачите ми, преди с внезапна болка да жигоса очите ми. Чух смеха й - спонтанен и невинен като смях на дете - и почувствах устните й още веднъж, този път на гърдта си. Но тъкмо когато пръстите й щяха да посегнат и да изтръгнат сърцето ми, над нас изкукурига петел, известяващ зората…
И тишина.
Монасите ме намериха и ме приютиха в светата обител, която повече така и не напуснах. Оттогава тъма легна над моя свят, тъма погълна и повечето от неговите тегоби и благодат. По воля на Всевишния, резбарските ми дарби се бяха съхранили и пръстите ми сега творят с нова жар: последната останала ми скръб и радост сред онези, които познавах, преди да познавам… нея.
Ще остарея в мрак и в мрак ще напусна тази земя, всичките й прелести все още осезаеми под срасналите ми клепачи. Но дотогава, всяка нощ, сред същата тази тъма тя танцува пред мен - все така чародейна, както в онази нощ -  и отдава красотата си на болното ми до полуда сърце,  което не успя да изтръгне, но все пак открадна от мен, завинаги…
Мракът омеква. Чувам стъпките й. Кожата й се спуска над мен. После тялото й, бързите й устни върху моите. Виждам я цялата - така, както очите на смъртен никога не биха могли да я видят. И тогава, поне за миг, смъртта загубва смисъла си.


                  
 

1

КАКВО СЕ КРИЕ В ХЪЛМОВЕТЕ

Напуснах всички, които обичам. Завинаги.
Съзнанието ми потули тази мисъл и се съсредоточи върху броенето на долари, очаквайки всеки момент да се разпаднат от невъзможната влага на лятото в Америка.
- Пожелавам ти късмет тук, мило момиче! - Шофьорът на Принстънския микробус от летището взе парите и ми благодари с намигване. - Ще ти е нужен.
И, в потвърждение на казаното, потегли през празните алеи.
Дишай дълбоко. Не мисли за падащия здрач. Знаят, че си пристигала. Някой ще се появи.
    Седнах върху по-големия от двата куфара и зачаках. Вечерта беше напоена с жега, с почти течния дъх на трева толкова искрящо зелена, че соковете й сякаш си проправяха път директно в дробовете ми. Можех да посегна и да я докосна. Гладка, гъста като персийски килим - тревата на университет, чието име беше станало легенда дори и в малката държава, от която бях дошла, от другата страна на земното кълбо. Принстън беше училището, което все си оставаше загадка. Без бляскави снимки в брошурите. Без самореклама. Енигма, скрита в свой собствен кът на вселената.
    Сега около мен, през тучните корони на дърветата, се виждаха сивокаменни здания, напомнящи декор от филм за средновековни рицари: остри очертания на стени, смекчени от арки над заоблени портали; покриви със зигзагообразни кули, подслушващи тайните на вътрешни дворове; прозорци, открехнати зад желязни решетки, вдишващи въздух и издишващи ивици светлина с цвят на прясно обелен портокал. И над всичко това - странна тишина. Не на празнота, а на очакване нещо да се случи. На треска, която предстои да започне.
    - Сигурно си пътувала дълго от България. Извинявай, че те накарах да чакаш!
    Гласът имаше немски акцент и принадлежеше на Клаус - студентът, поел задачата да ме посрещне. Ръкувахме се и той посочи към количката за голф, паркирана наблизо:
    - Мислех да те разведа, но май ще е по-добре първо да се настаниш. Утре така или иначе ще има обиколка на кампуса.
    Форбс, един от шестте “колежа” (както наричаха общежитията в Принстън), се оказа отдалечен от всичко останало, изолиран в южния край на университета. Добавен през 1970 година като експеримент за съжителство на двата пола, бившият хотел нямаше нищо общо с неоготическите сгради, покрай които току-що бяхме минали: грамада от червени тухли зад няколко стари дървета, с полегат покрив и мрежа от бели прозорци, които му придаваха вид по-скоро на санаториум, отколкото на общежитие. Снимките по Интернет показваха обширни тераси и голяма веранда до езеро, които сега така и не видях. Количката зави и спря пред бял портал с американското знаме и знамето на Форбс, които пърхаха закачливо, в унисон.
    След няколко уединени коридора, Клаус отключи врата и внесе куфарите ми.
    - Малко е тъмно в момента. Но не се притеснявай, ще имаш много светлина през деня. Стаята ти гледа към игрището за голф.
    Прозорецът стигаше почти до пода. Отворих го и вдишах притъмнелия въздух - все още влажен, но вече събуждащ дробовете с първия свеж полъх на нощта. Звуци нахлуха в стаята: плахо шумолене на вятър в клони, ехо от пукот на съчки под невидим крак, откъслечен зов на нощна птица. И вода, шепнеща нещо на мрачното небе.
    Отне ми само секунда да се озова навън.
    - Не се предполага да го ползваш за врата. - Клаус ми посочи надпис върху прозореца, предупреждаващ, че това не е изход. - И на твое място бих стоял настрани от голф игрището, то не е собственост на университета. Също ти препоръчвам прозорецът да стои заключен. Дори когато си у дома.
    У дома. Огледах стаята, която имаше непосилната задача да замени дома ми. В нея нямаше нищо освен мебели, които призрачни обитатели са си предавали един на друг, година след година. Ням килим. Осакатен таван. Избледнял бетон, опитващ се отчаяно да имитира тухли, но обречен на безличност като стените на мотел. Беше най-малката стая, която бях виждала.
    - Честно казано, малко е странно. - Клаус се подпря на стола, докато аз оставях багажа си в ъгъла. - Добре дошло за теб, но все пак странно.
    - Кое по-точно? Че можеш да посегнеш и да достигнеш всичко в тази стая, просто стоейки в средата?
    ¬- Не - усмихна се любезно той и осъзнах колко разглезено е прозвучала шегата ми. - Това, че са ти позволили да живееш сама.
    - Кой ми е позволил?
    - Комисията по приема.
    Обърнах се и го погледнах. Какво ли знае това момче? Дали не ме изпитва? С намеци за неща, които би трябвало отдавна да са забравени, но може би все още се спотайват някъде, в някое старо чекмедже, и сочат към мен като към последния човек в това училище, който да бъде оставен в самостоятелна стая?
    Надявах се нещо в изражението му да ми подскаже. - Защо да не ми позволят?
    - Защото повечето първокурсници са по двама в стая. - Поредната безучастна усмивка, сякаш да ме увери, че не знае нищо. - Особено чуждестранните студенти. Настаняват ни с американци, за да се интегрираме по¬-лесно.
     - Предпочитам да се интегрирам сама.
    - Сега мислиш така. Но това място ще ти разкаже играта. Имай предвид, че не е някой голям европейски град като този, от който идваш. Тук сме в средата на Ню Джързи. Поля, гори и фабрики. Ще ти писне, ще видиш.
    - Според това, което съм чувала за Принстън, ще съм прекалено заета, за да ми писне.
    - Точно там е проблемът. Твърде много време насаме с книгите може да подлуди човека.
    - Не и някого от Балканите. Ние така или иначе сме си луди.
    Видях как се напряга да измисли какво да каже, внимавайки да не премине границата, отвъд която етническите стереотипи престават да бъдат забавни. Искаше ми се да му кажа да не се притеснява, и че съм изкарала живота си сред хора, които казват всичко право в очите, без да го филтрират. Но последвах примера му и премълчах, опитвайки се да си представя четири години плъзгане по повърхността. Механично любезничене с чужди хора.

Милорад Павич, КУТИЯТА ЗА ПИСАНЕ

ОПИСАНИЕ НА 

Аз, настоящият собственик на кутията за писане, я откупих в предпоследната година на двадесети век за 1000 германски марки от един келнер в Будва заедно с тайнствената усмивка, която последният донесе със себе си от кухнята над чинията с червена риба, приготвена тази вечер за гостите на хотела.

- Господине, бихте ли желали да купите една необикновена кутия? Капитанска. За писане, за карти, бинокли и тем подобни - каза тихичко келнерът онзи вторник, когато сервираше вечерята ми.

- Може ли да я видя?

- Мога да ви я покажа на закуска. Тя е тук, в хотела.

- Донеси я - казах аз, мислейки си, че някой по-млад от мене може да си позволи лукса да мъдрува, но аз вече нямам време за това.

Кутията за писане беше по-голяма отколкото си я представях. Хареса ми и стана моя.

По всяка вероятност тя е служила на семейство Дабинович от Доброта като капитанско ковчеже за съхраняване на корабните дневници по време на пътувания, а след това се озовала в някой стар которски палат, където в нея се съхранявали и някои вещи от по-ново време. И най-после, както ми каза келнерът, в наши дни тя отново тръгнала по море, но това пътуване завършило злополучно за тогавашния й собственик.

- Не съм се запитвал много за това - добави келнерът - защото, откриеш ли някаква тайна, ставаш част от нея. А на мене за какво ми е? Всъщност, всичко, което е известно за последния собственик на кутията, може да се събере в един кух зъб. Не искаше да говори и тялото му не излъчваше никаква телесна миризма. Дори на пот не миришеше... Не се върна от морето. Затова и кутията се продава...

Направена бе от червеникав махагон и бе обкована с месинг. Празна тежеше около четири килограма или както каза келнерът, колкото едно малко куче. Размерите й горе-долу бяха 51 на 27 сантиметра, висока бе 17 сантиметра и половина. Тези на вид непрецизни мерки се дължаха на това, че във времето и мястото, когато и където е била правена, съществували някакви други единици за мярка, инч, стъпка или нещо подобно.

- Е, като сте толкова дребнав - каза келнерът - ще ви кажа, че това, което важи за сантиметрите, важи и за мерките, с които някога се е мерило количеството на душата или на любовта...

От двете страни на кутията беше вградена по една метална плочка, на която бе закачена халка. Макар и еднакви, халките нямаха едно и също предназначение. Дясната халка (ако се гледа откъм бравата) можеше да се извади от лагера си и така ковчежето можеше да се носи като малък сандък за път. Лявата халка се вадеше, когато кутията беше затворена, но ако кутията се отвореше, халката се превръщаше в дръжка за изваждане на горното чекмедже, разположено в страничната част на кутията.

При вдигане на капака можеше да се види, че кутията за писане има три нива и че наподобява триетажна къща. В нея имаше 15 прегради, чекмедженца, скривалища и малки скринове, пет от които бяха тайни. Някои от тях се намираха в горното, други в средното, а пък някои в долното ниво на кутията. В утробата на кутията за писане наред с останалото бе скрита и една музикална кутия. Би могло да се каже, че кутията за писане е бременна.

* * *

Кутията има шест брави. Едната е отвън, на предната стена на затворената кутия. Производство LH.M.GR. Patent Tompson. Има ключе, което собственикът носи със себе си. Ако някой реши да близне ключалката на външната брава, ще констатира, че е солена. По това, а и по някои други признаци, става ясно, че кутията е прекарала известно време в морската вода, но очевидно не е била намокрена отвътре, нито е потъвала. Това не е нищо необикновено, тъй като се знае, че капитанските кутии са били непромокаеми. Останалите брави са отвътре. Те нямат едно и също предназначение. Някои само приличат на брави.

На мен тя ми донесе повече усилие отколкото удоволствие, защото трябваше да открия и да отключа всички тайни прегради в ковчежето. Да отключа споменатите брави. В това най-много ми помогна моят нюх, защото неотваряните дълго време "килерчета" на дървения скрин имат неприятна миризма, различна за всяко едно от тях. Не е изключено освен изброените 15, в кутията за писане да има скрити и други камери, до които изобщо не съм могъл да стигна и ще предоставя това на някой бъдещ собственик на този твърде голям предмет...

В момента, когато стана притежание на своя настоящ купувач, кутията за писане изобщо не беше празна. В нея се съхраняваха различни предмети с незначителна стойност, някои от които са принадлежали на първия собственик от 19-ти век, а други - очевидно на онзи, който е взел кутията на морско пътешествие в края на 20-ти век.

Според онова, което открих и инвентаризирах досега в кутията за писане - бих могъл да кажа следното за нея и съдържанието й:

© Милорад Павич
© Ася Тихинова-Йованович - превод
===========================
© Електронно издателство LiterNet, 30.03.2002
Милорад Павич. Кутия за писане. Варна: Liternet, 2002

Първа част:
ГОРНА ПЛОСКОСТ НА КУТИЯТА ЗА ПИСАНЕ

Милорад Павич

Горната плоскост на кутията за писане се състои от капак ¹ и пет ванички ^2-6

(рисунка)

1. Капак с месингово слънце

Капакът на кутията за писане (1) е наклонен така, че отворен заедно със самата кутия за писане прави полегата плоскост, съставена от две покрити с чоха плочи. Тази плоскост е два пъти по-дълга от кутията (има около 54 сантиметра).

Отвън капакът на кутията за писане има плочка от месинг във формата на елипсовидно слънце, на което с немска готика е издълбано: 1852 година и инициалите Т.А.Р. На избелялата чоха на плочата за писане са останали следи от разлян ром, червено мастило и една бележка. Бележката е написана на италиански и гласи:

"Когато Европа се разболее, тя търси лекарство за Балканите."

Когато се повдигне плочата за писане, под нея се открива място, от което лъха на изветряла канела. Майсторът, който е сътворил кутията за писане, несъмнено е мислил, че в капака й ще бъдат поставени карти и прибори за изчисляване положението на кораба. Но това миниатюрно "килерче" днес е напълнено с тютюн за смъркане, в него се съхраняват и 48 пощенски картички, завързани със синя панделка. Всички са адресирани до едно и също лице - някоя си госпожица Henriette Dauville de Perouge, Франция, но не са били изпратени. Те нямат пощенски печат и всички, с изключение на последната, изобразяват една и съща картина. Портата Defence в Париж. Изключение прави последната, на която са изобразени венециански коне. Картичките са написани на френски с един и същ красив женски почерк, наклонен в посока, обратна на писането и с кръстче вместо буквата "И". На дъното на капака има клечка от перо на патица и ръкавица, изработена от бококоторска дантела, обърната откъм хастара. Напарфюмирана е с етеричното масло "Розата на Кипър".

Ако пощенските картички се подредят правилно, става ясно, че липсват една или две, но въпреки това се получава съобщението, което непознатата парижанка е искала да изпрати на приятелката си в Perouge. Прилагаме тук неизпратеното съобщение чрез картичките, скрити в ковчежето за писане.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСЕМ ПОЩЕНСКИ КАРТИЧКИ

Милорад Павич

Тази сутрин аз отново лъгах насън. А лъжата си има миризма. Мирише на capture "Contour de l'oeil Christian Dior". Тази миризма ме събуди.

Щом се вдигнах от леглото, изпих две китайски чаши вода, сложих пръстена, изкован в трети век от нашата ера за лявата ръка на някоя жена и закопчах синджирчето на часовника "Tissot" около глезена на крака си.

Тогава някой позвъни.

- "Hermes", parfum spray Caleche - заключих, душейки през вратата. Беше сестра ми Ева.

- Мисля, че трябва да промениш image си - казах й аз.

Запътихме се към центъра на града. В първия бутик й купих "Amarige de Givenchy" в консерва и вечерна рокля от златиста хартия за еднократна употреба, изработена по скица на известен производител на парфюми. Ева беше въодушевена, а аз помирисах жената, която ни опаковаше стоките и пошепнах на сестра си.

- Това й е трети ден!

След това влязохме в разкошен магазин за кожи, скрит зад зелените площи на авеню "Montaine". От ароматизаторите, включени в електрическите контакти се носеше миризма на изкуствени теменуги. В средата на магазина течеше пътеката за модни ревюта, а срещу нас тръгна младеж с конска опашка на тила си. Както обикновено, аз подхвърлях като топка един лимон и от време на време го помирисвах. С прекъсване, докато подхвърлях лимона във въздуха, аз пошепнах на сестра си:

- Този ти е наяве здрав, но в съня си боледува.

Той като че ли ме чу и измърмори в брадата си:

- Болестта винаги е по-стара от здравето! - и едва след това се обърна към нас:

- Bon jour mes dames. С какво мога да ви бъда полезен?

- Единствени, дай ми крила! - изтърсих аз.

- Моля?

- Тази нощ сънувах, че ти и аз седим край камината и вечеряме при звука на горящи дърва... Спомняш ли си?

- Госпожата е много любезна, но въпреки най-искреното си желание, аз изобщо...

- Забрави какво ти казах... Как се казваш, ангелче?

- Снглф.

Аз и Ева прихнахме в смях.

- Този гълта гласните.

- Сит ли, Снглфе?... Надявам се, ще се сетиш с какво трябва да бъдат обслужени две дами в магазина за кожи в ранните сутрешни часове, когато мъжете току-що са отишли на работа.

- Госпожата желае кожено палто?

- Да. И то най-скъпото, което открия...

- Моля, седнете, ще ви покажем невероятни модели.

Появиха се две малко сънливи момичета. Засвири музика, те замирисаха под кожата на животните на чисто бельо и на утринна женска пот. През тази миризма усетихме полъха на "Rochas", Globe deodorant spray. Показваха ни, движейки се по модната писта, различни модели кожени палта. По време на ревюто Снглф се опитваше да подслушва какво си говорим със сестра ми.

- Ти наистина ли искаш да купиш кожено палто - попита Ева.

- Разбира се.

- За какво ти е нужно още едно кожено палто?

- Отивам да прекарам медения месец с любовника си в Киев. Сега е модерно да се ходи на меден месец в Киев.

- Шегуваш се.

- Ни най-малко. Една жена никога не се шегува. Как да се шегуваш като от всяка шега се появява дете?

- Някой точно това и иска. Но, за съжаление, всеки може да умре, но не всеки може да роди. Най-добрите остават неродени.

- Ти казваш това, защото нямаш деца. А аз искам нещо друго. Искам да променя живота си. Изцяло.

- Интересува ме как ще го постигнеш.

- Веднага ще видиш как. Слушай само какво ще кажа на онзи с опашката.

- Имаш ли кожено палто, което е по-скъпо от магазина? И от всички вас в магазина? Палто от онези, които се плащат със златни карти?

- Разбира се, госпожо, веднага ще бъдете обслужени, госпожо!

След знака на продавача пред нас се появи едно момиче, облечено в прекрасно, дълго до земята кожено палто

- Това е то! - помислих аз и почувствах, че момичето е съвсем голо и възбудено като расова кобила под кожата. Впила втренчен поглед в коженото палто, аз със светкавично движение го смъкнах от тялото на момичето, което остана на пистата голо и малко напикано от стреса. Скочих в палтото вместо нея и се разходих с израз на победител пред Ева.

- Какво ще кажеш, не съм ли мацка? - казах аз, процеждайки думите през ноздрите си.

- Само че има един малък проблем - отговори Ева.

- Скъпа сестро, малките проблеми са тук, за да бъдат преодоляни... Какъв малък проблем се роди в главичката ти?

- Адам, мъжът ти.

- Той, разбира се, не е роден в главичката ти, но ти си съвсем права. Това наистина е малък проблем... А защо толкова се безпокоиш за мъжа ми? Ако искаш, мога да ти го оставя в наследство, но ще трябва да го чакаш поне 120 години. Той е бавен да лизне и бърз да разсипе.

- Ако Адам, твоят мъж, не може да ти купи това кожено палто, а той сигурно не може и ако го купи любовникът ти, сигурно няма да посмееш да се появиш пред мъжа си с такова скъпо кожено палто, няма да посмееш дори да го занесеш вкъщи.

- Мислиш ли? Е, мила моя, защото си мислиш така, затова нямаш нито мъж, нито любовник. Пак започваш със стария си навик - да се правиш на умница. Това е вредно. По-добре остави ушите си на течение и слушай... Колко струва това палто? - обърнах се към продавача.

- Петдесет хиляди, госпожо.

- Чудесно, ще го купя, но слушай внимателно какво ще ти кажа... Снглфе... Нали така беше, Снглф?

- Да, госпожо.

- И така, Снглфе, трябва да се споразумеем, и то, във взаимна изгода.

- Ако госпожата мисли, че цената е много висока...

- Госпожата не би била госпожа, ако смяташе, че цената е много висока. Когато се пазаря, правя това за други неща и с други хора... Всъщност, да видим.

Изненадвайки Снглф, аз го заобиколих и вдигнах опашката на тила му.

- Не е лошо, Снглфе, но панделката не ти стои кой знае колко хубаво. Сложи синджирче, Снглфе, по-хубаво ще пада... И не ти отива кой знае колко "Arмani" After shave. Вземи нещо по-остро. Може би някой парфюм от колекцията за господа "Lancome". А сега на работа, ангелче. Аз ще дойда след половин час с един приятел. Кажи му, че палтото струва шестдесет хиляди... Слушаш ли ме? Шестдесет хиляди.

- Естествено, че ви слушам, госпожо. Но не ви разбирам. Разбрах онова за синджирчето и онова за парфюмите, но това за цената не разбрах.

- По-късно ще разбереш. Това е всичко. И не поставяй излишни въпроси. Още нещо. И когато дойде, недейте да изпълнявате онези ваши... как им беше името... голотии. Има кой да бъде гол тук.

- Съвършено ясно, госпожо. Желая ви приятен ден.

* * *

Малко по-късно седях в автомобил "Layland-Buffalo" пред къщата на любовника си, майор Бейли, и замислено се вглеждах в мъглата, която пълзеше под моста в изкуствената грамада на парк Buttes Chaumont... Изведнъж усетих миризмата на тази мъгла, горчива и напомняща дим, видях как от нея изплуват бели кипариси, под тях някои хора събираха роса и пробити камъни на брега на водата, видях други хора, които палеха огньове и горяха в тях сенките си, усетих две пиещи кръвта на светлината жени, появи се дълга два часа градина, в която в първия час пееха птици, а във втория се спускаше вечер; в първия час цъфтяха плодове, а във втория зад ветровете се трупаше сняг... От това ме изтръгна добре позната миризма.

- "Aramis", Havana - заключих аз и широко отворих вратата на колата пред тази миризма. Любовникът ми, майор Бейли, се отпусна до мен и ме целуна с вкус на ароматизиран с канела кондом.

- Този може да открадне хляб и от Библията - помислих си аз. През това време той видя Ева на задната седалка и се вдигна да я поздрави. Беше малко по-лек от автомобила под себе си. Забелязах на слънцето, че от годините косата му не е побеляла, а е станала по-рижа.

След половин час главоломно каране аз отново спрях колата в авеню Montaigne. В магазина за кожи момичетата демонстрираха на тиха музика стоката си, разнасяйки мириса на следобедни усмивки, смесен с миризмата на "Max Faktor" Le Jarden, Body Lotion Parfume.

- Mes dames et monsieur - сърдечно ни посрещна Снглф - седнете, моля. С какво мога да ви бъда полезен?

- Познай коя съм, ангелче, и ще ти кажа - прекъснах го аз, стряскайки го.

- Госпожата поставя трудни въпроси. Пак не мога да се сетя.

- Аз съм дяволът. Името ми е сън. Аз съм първата Ева, казвам се Лили, знаех името на Бога и се скарах с Него. Оттогава летя в сянката му между седмосмислените значения на Книгата...

При тези думи продавачът се засмя на безупречния еврейски език и продължи изречението като на сън, като че ли и той е жена:

- Създадена съм от смесването на Истината и Земята, имам трима бащи и нито една майка. И не смея да крача назад... Така ли е?

- Откъде го знаеш, Снглфе? - изтръгнах го аз от унеса му.

- Това го знаят всички ангели. Но не знам какво възнамерява да направи госпожата сега.

- Това поне лесно може да се отгатне, Снглфе! Ако ме целунеш по челото ще умра... Но ти няма да направиш това, защото на туй място ти си продавач, а аз купувач на кожени палта. И не забравяй това... Тук беше, тук намерих това кожено палто - обърнах се след това към любовника си, защото знаех, че не може да търпи бъбренето ми. - Божествено е. Искаш ли да го видиш?

- Искам, но на живо.

- Отлично! Моля те, Евице, покажи ни коженото палто, както се уговорихме. Господин Бейли гори от нетърпение да го види...

При тези думи изненаданата Ева отиде в задната част на магазина, където наметна коженото палто. След това нерешително застана пред мен, майора и продавача. Аз пошепнах:

- Съвършено!... Какъв беше хастарът?

В този миг разтворих палтото и от него се изсипаха двете голи евини бозки, малко тежки и космати като мъжки уши. Ева извика и бързо се огърна с коженото палто.

- Извинявай, Евице, трябваше да погледна хастара. Лилав! Както си и мислих. И така, какво казваш, мили мой? Кой изглежда по-хубаво, коженото палто или сестра ми в него. Какво предпочиташ?

- А колко струва, ако смея да попитам? - заядливо каза той.

- Разбира се, че смееш, но ако питаш за сестра ми, трябва да питаш мене, а ако питаш за коженото палто, трябва да попиташ господина с опашката.

При тези думи Ева, плачейки, изтича от пистата, а майорът, гледайки след нея, каза:

- Ето, обиди я, а аз не видях как ти стои коженото палто.

- Не се ядосвай. Купи палтото и ще ме видиш в него.

След това се обърнах към продавача:

- Сега ти си на ход, ангелче!

- Прелети бързо през тъмата на моята стая! - ми каза той и аз го погледнах като ударена с мокър чорап.

- Какво казваш?

- Не оставяйте мъжа си.

- Кой си ти, Снглфе?

- Ангелче, както благоволи да каже госпожата.

Майорът, който винаги се нервираше от такива разговори, бързо ни прекъсна:

- Колко струва кожата, която ни показа госпожицата?

- Шестдесет хиляди, господине - изстреля Снглф.

Пред нас застана Ева, облечена в роклята си. Майорът седна, скръсти крака, полека запали кубинската си пура и изпусна дим с аромат на "Partagas" тютюн. Известно време мълчахме.Тогава аз започнах да се кикотя с всичка сила, Ева избърса сълзите си, а продавачът най-после се реши да попита:

- Дали господинът взе решение?

- Моля? - прекъсна го майорът, извади от джобчето на сакото кърпичката си и я ароматизира, издухвайки дима от пурата си в нея.

- Дали господинът желае да купи коженото палто?

- Дали желая да купя палтото? Аз чакам да го опаковаш, хлапако, а моята карта се намира на тезгяха пред теб.

Продавачът се прегъна наполовина:

- Извинете, днес нещо не съм във форма. Веднага ще завърша всички формалности.

Той бързо донесе разкошно опакованото кожено палто и го предаде на майора. Майорът ме целуна, без да знае, че е за последен път и ми връчи коженото палто. Аз целунах Ева.

- Нея няма кой да я целуне, тебе после, с палтото - казах му аз. И излъгах.

С тези думи излязохме от магазина и седнахме в колата. Сега караше майорът.

- Сега накъде? - попита той.

- Rue du roi de Cicile. Тук ще ни оставиш. Отиваме да купим кондоми за нашата майчица. Поръча три с аромат на лимон, два с мирис на ананас и един с вкус на ябълка в канела. Като онзи, който ползваш ти. Можеш да оставиш колата ми тук, на паркинга.

* * *

Когато останахме сами на улица Roi de Cicile влязох направо в агенцията за жилища под наем.

- Бих искала един апартамент за четири години в трети арондисмент. Marais. Тристаен и с вътрешен двор, ако е възможно. Не по-високо от втория етаж.

Агентът ни предложи три апартамента. Два близо до Cirque d'hiver и един на Rue des Filles du Calvaire.

- Близо е, можем веднага да видим и трите.

- Най-напред отиваме на Filles du Calvaire - казах аз. - Знаеш ли кои са Filles du Calvaire? - попитах Ева.

- Не.

- Това били момиченца от шест до дванадесет години, около две хиляди девици. Те били натоварени на кораби и изпратени в кръстоносния поход при Ерусалим, за да освободят Христовия гроб от арабите. Сарацините пленили корабите, изнасилили и убили момиченцата, някои от тях продали като робини и много векове по-късно те получили в Париж един булевард и една улица, която продължава в Rue Vieille du Temple. Значи, улица в темпларския край на Париж, както и подобава... Апартаментът на високо ли е? - обърнах се аз към продавача.

- Не е. Първи етаж. Пристигнахме.

И тримата се заизкачвахме по извитите стълби.

- Както виждате, предишният наемател, напускайки жилището, е оставил тези картини по стените. Вярвам, че няма да ви пречат. Всъщност, можем да ги махнем, докато той не дойде да си ги вземе.

- Това няма да пречи, ако вие не пречите.

- Госпожата не трябва да се безпокои. Но тук има и удобства. Пред входа на къщата спира автобус 96. Зад ъгъла е пазарът на Rue de Bretagne, един от най-хубавите в Париж, а на ъгъла има малка улична баня за кучета.

- Убеди ме. Взимам го заедно с банята за кучета... Днес взимам всичко.

- Нима няма да погледнеш още някой апартамент? - попита Ева, щом като останахме сами. - За какво ти е всъщност още един апартамент? Купуваш жилище за новото си кожено палто?

- Представи си, искам да напусна мъжа си... Освен това, този апартамент ми харесва. Отдавна желаех жилище с такива стълби. Видя какъв невероятен е входът на сградата? Знаеш ли, в Париж има няколко входа, които помня от детството си. Имаше една порта с прекрасни стълби в Marais, където обичах да водя любовниците си и да правя любов с тях там. На такива стълби и при такива порти ме обзема желание някой да ме обладае точно на това място. Тази на Rue des Filles du Calvaire е една от тези порти. Стъклена, с извити стълби от дърво и месинг. Мирише на борово дърво и лак. Тук е достатъчно някой да те хване за погрешен крак и си готова...

Тридесет минути по-късно, с коженото палто в ръце, ние отново се озовахме в магазина на авеню Montaigne. Вътре свиреше музика и манекенки започваха да показват кожите с влизането на купувачи. Почувствах миризмата на гарваново черна коса. Извиках:

- Снглфе! - и той веднага се появи от вътрешността на магазина.

- Най-после... Казах ти да сложиш синджирче на опашката си вместо панделка, Снглфе. А ти, не, та не... Е, сега идва на ред на втората част от нашия договор. Каква ти е годишната заплата?

- Госпожата сигурно се досеща, че не е особено голяма.

- Отлично. Сега ще направим малки корекции. Връщам ти коженото палто, ти ще ми върнеш петдесетте хиляди долара, колкото струва палтото, а десет хиляди ще задържиш за услугата, която ми направи. Става ли?

- Госпожата се шегува?

- Госпожите никога не се шегуват. Иначе не са госпожи. И през ум да не ти мине да се пошегуваш. Искаш или не искаш десет хиляди?

- Момент. Само да видя има ли сега в магазина достатъчно пари, за да ви върна сумата в брой, госпожо... Имате късмет, ето вашите петдесет хиляди.

Малко смутен, Снглф взе от мен коженото палто, сложи го встрани, а аз пъхнах в джоба си петдесетте хиляди на майора.

- Така, ангелче, - казах на продавача - и през ум да не ти мине да продадеш палтото, което върнах, защото дяволите ще те вземат! Разбра ли ме?

- Да, госпожо, и с нетърпение очаквам какво ще се случи по-нататък.

- Сега отивам да купя отговарящото ухание за новото си кожено палто. На него му е нужен нов парфюм. Струва ми се, че най-много му отговаря "Issey Miyake"...

- Не знам за кое кожено палто говори госпожата?

- За същото това палто, естествено. Днес, Снглфе, аз още веднъж ще се появя в този магазин. Този път ще дойда с мъжа си Адам. И той ще ми купи същото палто. Иначе не бих могла да го нося пред него, не бих могла дори да го отнеса у дома, както каза тук присъстващата ми сестра Ева... Ти слушаш ли ме?

- Слушам, госпожо, но не разбирам.

- Как така не разбираш? На мен ми остават петдесет хиляди, на теб десет, а освен това и едно безплатно кожено палто, което ще ми купи моят мъж... Какво не е ясно? Всъщност, не е необходимо да разбираш. Трябва само да слушаш. И така, не продавай никому коженото палто! Между другото, имай предвид, цената на палтото за мъжа ми е според ценоразписа на магазина, тоест петдесет хиляди... Все пак, роднини сме...

С тези думи Ева и аз напуснахме магазина. Около нас се разнасяха миризмите на големия град и аз ги разчитах като букви.

- През последните седмици и сънищата ми смърдят. Гъсти са като качамак и черни като катран. А през тях текат огромни количества време, като подземни реки, макар че като се събудя, не съм по-стара от преди. Като че ли в живота ми има две времена. От едното не се старее, то изразходва нещо друго вместо тялото. Карма? Дали душата и тялото ни са гориво? Гориво, за какво? Дали Времето е двигател, който задвижва тялото, а Вечността - гориво на душата?

* * *

- Сега трябва малко да си отдъхнем. - казах аз и заведох сестра ми на обяд в градината на една малка гостилница. След обяда извадих телефона от чантата си и се обадих на мъжа ми.

- Ние сме, както и обикновено, в парка. Чакаме те в гостилницата. Трябва да ти покажа нещо. Ела веднага. И донеси китарата ми.

Щом като господин Адам се появи, аз се сбогувах със сестра ми, изричайки формулата, научена от онези на шестдест и осма.

- В пет и тридесет. Ела, където и да било, но бъди точна.

- Будалкаш.

- Сигурно знаеш къде. При "Шекспир", както обикновено.

След това заведох мъжа си право в магазина за кожи. Заедно с китарата ми, която той покорно донесе.

- Ти, Адаме, си затворен в осъществената си любов като в кафез - казах му аз при влизане в магазина.

- В каква любов?

- Как в каква? Нима не беше влюбен в мене преди женитбата? Беше. И нима не получи каквото искаше? Получи.

- Нима и ти не получи това?

- Да, но с погрешен човек. Знаеш ли, Адаме, че на сън аз все още съм девица? Вече десет години сънувам в постелята до теб, че съм девствена. И постоянно сънувам, че губя невинността си с някой друг, а не с тебе. Насън най-малко двеста души са ми отнели девствеността...

- Лили, моля те! - негодуваше той.

- Толкова за девствеността и за това какво получи ти. Сега и аз искам да получа нещо. Искам коженото палто, за което ти говорих. Ето, тук е, открих го в този магазин. И се влюбих в него... При вас запазих едно кожено палто - добавих, обръщайки се към продавача.

- Под кое име да погледна, уважаема госпожо?

- Под което и да било от моите четиринадесет имена, млади господине.

- Да погледна, госпожо... Да, палтото е запазено под името Емпуза.

- Така е. Сега дойдох със съпруга ми да го купи.

Уплашен от този разговор Адам направи отчаян опит:

- Но, Лили, ти знаеш, че имаш повече пари от мене. Ти можеш да си го купиш, аз не мога да ти го купя.

- Това не е същото. Искам ти да ми го купиш.

Тогава изведнъж станах сериозна и пошепнах на ухото на мъжа ми:

- Сега ще го пробвам.

Разкопчах палтото си и капитанът се убеди, че жена му няма под палтото си нищо освен парфюма "Jacomo de Jacomo" - Antracite.

- Лили, моля те, недей! Лили, да си вървим у дома. Прекрати тази комедия.

- Значи, купуваме палтото без проба?

- Без проба, моля те! Колко струва това чудо?

При този въпрос капитанът получи категоричен отговор, на който всички в магазина се обърнаха:

- Петдесет хиляди.

- Петдесет хиляди?

- Това ти се струва много, скъпи, само защото не си го видял на мене. Трябва да видиш как ми стои.

И аз бързо свалих палтото си, под което бях като от майка родена и облякох коженото палто, качих се на подиума и триумфално, на фона на музиката, се разходих пред очите на всички присъстващи, които започнаха да ръкопляскат.

- Не ти ли харесва? Тогава ще го върна.

И започнах да свалям коженото палто, за което получих нови аплодисменти.

- Не трябва - каза бързо мъжът ми - опаковайте палтото на госпожата, тя ще остане в коженото палто. И да ви платя.

Щом като всичко завърши, продавачът опакова палтото ми, което аз напъхах в ръцете на мъжа ми.

- Това ти е за спомен - казах, - а сега да се сбогуваме. Сбогом, Адаме!

Бързо взех китарата от ръцете му.

- Какво значи това, Лили?

- Това значи, че аз те напущам пред Бога и пред тези честни хора. И тебе и твоите гранясали мустаци. Ако някои от тук присъстващите има нещо против нека каже това сега или да замълчи завинаги!

И аз се запътих към вратата. За изненада на присъстващите тогава продавачът изрева:

- Спри, спри! Никой да не влиза и никой да не излиза! Пази се от легло за трима! Нищо от тебе и нищо в тебе...

Адам обезумяло го погледна и извика след мене:

- Но защо?

Аз се спрях и отговорих:

- Защо ли? Ако не си спомняш, ще ти кажа защо. Когато се омъжих на 17 години, имах толкова хубави бозки, че никой около мен не знаеше как изглежда лицето ми. Дори и ти, моят мъж. Eдна вечер, когато танцувах, ти клекна и сложи ръка на търбуха ми. Тогава за първи път почувствах болка. И болката продължи 7 години. Слаба, някога по-силна, най-често почти незабележима. Но една нощ болката стана остра, като пробождане и аз обезумяла хвърлих от леглото книгата, която четях и изтичах до лекаря. Лекарят ме прегледа под Рентгеновите лъчи и видя и снима в мене мъничък, съвършено правилен скелет на момиченце на 7-годишна възраст. Трябваше да се върна в спомените си, за да изчисля кой е бащата. Сега знам. Бащата беше ти...

При тези думи отворих вратата на магазина. Едва тогава капитанът дойде на себе си и извика след мен:

- Лили, върни се, къде отиваш, Лили?

И получи отговор:

- В Киев. На меден месец с новия си любовник. Сега е модерно меденият месец да се прекарва в Киев...

В този момент един елегантен господин извика "Браво!" в магазина, а продавачът ми подхвърли при вратата:

- Обърни се, обърни се, морето бучи, вълните те зоват...

Капитанът, който седеше объркан в средата на магазина, го изгледа яростно от главата до петите и се стовари в един фотьойл с думите:

- Да ти еба тавана.

И след това добави:

- Господарю на света, жената, която ми даде, отлетя!

Това бяха последните думи, които чух от мъжа си.

* * *

С хубава гледка отвъд Сена, към църквата Света Богородица, в сърцето на Париж, се намира магазин за антикварни книги на английски език "Shakespeare". Когато времето е хубаво, изнасят книгите пред магазина и точно на това място аз отново се срещнах със сестра си.

- Всичко готово ли е? - попита Ева, поглеждайки с нетърпение новото ми кожено палто. - Какво ще правиш сега?

- Ще се нанеса в апартамента, който взех на Filles du Calvaire.

- Значи, ти все пак взе апармент за коженото си плато?

- Не. Напуснах мъжа си и майор Бейли. И както ти казах, сега ще променя този шибан живот. Крайно време е, вече съм на двадест и шест. Искам да завърша следването. А след това да имам деца. Но ще внимавам с кого.

- А какво ще стане с медения месец и новия любовник в Киев?

- Нищо.

- Как така нищо?

- Нямам нов любовник... Сега е ред на ученето.

- Не разбирам. Мислих си, че заради новия оставяш стария любовник и мъжа си.

- Това е точно, но новият любовник засега е само хипотетична възможност. Омръзнаха ми вече и мъжете, и любовниците. Може би трябва да си намеря любовница. Жените по-добре знаят какво ни трябва...

- Значи, ти изобщо нямаш такава пеперудка. Тепърва трябва да я ловиш. Че ти си по-зле от мене!

- Ева, сигурна ли си, че си жена и като спиш? Веднага ще ти покажа как се намират нови любовници. Най-лесно се намират, когато нямаш намерение да ги търсиш. Само трепкай и гледай. Виждаш ли онази обява във витрината на книжарницата?... Виждаш я, нали? Добре, а сега я прочети.

Зад стъклото на книжарница "Шекспир" беше залепена пепелява хартия, на която с едри букви бе написано на английски:

- Не.- Сега ясно ли ти е?

- Затова нямаш любовник. Преди малко купих един нов парфюм "Elisabeth Arden" - Blue Grasse, както подобава на нов любовник и тук при "Шекспир" намерих тази шибана женска книга. Това е речник, който има на 293-та страница на нюйоркското издание на Кнопф пичка, същата онази, която този пич от обявата търси като предмет за размяна. С това нещо в ръка ще се обадя на телефона от обявата. Е, да видя какво ще има неговият екземпляр...

2-6. ЧЕРНИ И БЕЛИ ВАНИЧКИ

Милорад Павич

Щом като се вдигне капакът и се отвори кутията, стигаме (както е казано) до плоскостта за писане. Тя е обрамчена с месингов перваз, в който има разни помагала за движение по преградите на скрина.

Первазът съдържа две брави и един лагер за вътрешния ключ, който е по-голям от ключа на външната брава. Той наподобява тръба с триъгълен отвор. Прилича на ключовете, с които някога са вадени зъби. Месингът е разяден и на места позеленял.

В горния ръб на кутията се намира първата вътрешна брава. Ако тази брава започне да се върти с вътрешния ключ, стига се до нещо особено. Под натиска на ключа през дупката в дъното на кутията се появява един винт. За да не падне кутията при люлеенето на кораба от масата или от някоя друга плоскост, върху която е поставена, със споменатия ключ и винта тя се закрепвала към дървената поставка. Докато кутията е заключена, винтът е недостъпен.

- Не можеш да я откраднеш и две леви ръце да имаш! - както каза келнерът.

Между месинговата рамка на кутията и чохената подложка за писане, в нейния горен ръб, се намират пет малки преградки от светло и тъмно дърво, като пет ванички. В една от тях вероятно е имало мастилница, защото дървото е цялото в зелени петна, а в друга - пясък за посипване на мастилото. Четирите ванички са квадратни, а петата - правоъгълна и направена от тъмно дърво със спирални жлебове - служи за поставяне на перодръжки. В средата има малка дървена дръжка. Съдейки по това, може да се предположи, че в долната й част е била лепена попивателна хартия, когато тя започнала да се употребява вместо пясък. Така ваничката за перодръжки можела да служи и като попивателна.

Две ванички са празни.

Във ваната за поставяне на перодръжки има една от тъмнозелено кедрово дърво с медено приспособление за стягане на перото.

Във ваничката до нея има малко червен пясък, една стара свирка във формата на фалос и стъклена запушалка от някакво шише, което не беше в ковчежето. Свирката се ползва за призоваване духовете на мъртвите. Тя издава чуден звук, нещо като "кмт!кмт!кмт!" Това е зовът, на който се озовават ледените сънища на мътвите души, когато понякога проникват в топлите сънища на живите, за да се стоплят. Единствено тогава могат и да се призоват. По-точно, свирката служи да се чуе онзи, който иска да призове душите на мъртвите. Ако свирнеш три пъти, ще измъкнеш душата на умрелия и нейния леден сън от тяхното временно местопребиваване. Душата на умрелия и неговият сън ще те намерят по тази свирка. Свирката е предупреждение, че може би има нещо, което е скрито много по-дълбоко в кутията, отколкото ние предполагаме.

С една дума, ако търсите нещо, а не сте го намерили, не губете надежда. Може би то ще намери вас.

Що се отнася до стъклената запушалка от бутилка, щом я изнесете на светлина в нея като под увеличително стъкло може да се прочете надпис на гръцки език, издълбан на дъното. Този надпис от стъклена пяна гласи:

"Не забравяй, че годините ти вървят по двойки като сестри, като майка и дъщеря или като сестра и брат. Някои пък като втори баща и доведена дъщеря или като любовници..."

Който се досети да обърне стъклената запушалка и да погледне от другата страна, ще прочете:

"За да можеш да посрещнеш нощта на всички свои нощи като ден, трябва предварително да познаеш каква е двойката години, която идва в живота ти."

Ваничката, в която някога е била мастилницата, сега съдържа шишенце с чернилка и пръчица, с която жените в Африка и Азия украсяват очертанията на стъпалата си.

Втора част:
СРЕДНАТА ПЛОСКОСТ НА КУТИЯТА

Милорад Павич

Тази плоскост на кутията за писане съдържа едно чекмедже от розово дърво ⁷, едно от орехово дърво ⁸, както и три по-големи камери ^9-11.

(рисунка - стр. 52)

7. Чекмедже от розово дърво

Част от средната плоскост на кутията за писане се появява, щом като се махне ваничката за поставяне на перодръжките⁴. Под нея има кухина. Ако се повдигне лявата стена на средната ваничка, освобождава се тайна пружина и отляво излита чекмедже от розово дърво (7), скрито под ваничката. Това чекмедже съдържа нож, вилица, същевременно се задвижва музикална кутия, която не може нито да се види, нито да се докосне, но може да се чуе.

Музикалната кутия съхранява седем мелодии. За всеки морски вятър по една. И така, тя има различна мелодия за всеки вятър. Промени ли се вятърът, променя се и мелодията. Слушайки музикалната си кутия, мореплавателят можел да получава сведения за ветровете, без да излиза от каютата, да знае какви ветрове духат навън и дали и кога се променят. "Юго" оповестява мелодия, която започва с думите: "В ризата тиха на утрешни движения...", "Буря" - песента "Тишината като синьо цвете мълчи...", "Трамонтана" - припевът "В деня ми два пъти се здрачава"... и т.н.

8. ЧЕКМЕДЖЕ ОТ ОРЕХОВО ДЪРВО

Милорад Павич

Ако се махне дясната стена на средната ваничка, от тази страна на кухината ще излети изхвърлено с помощта на пружина чекмедженце, направено от орехово дърво (8). Това чекмедженце съдържа ръкопис, навит като тръба и замотан в откъснат от някакъв комикс лист. Комиксът изобразява бик, от чиито челюсти тече пяна. На гърба му яздят младеж и девойка, обърнати един към друг. Комиксът е на английски и е озаглавен "Third Argument". Когато се махне комиксът, появява се споменатият ръкопис. Това е тетрадка, чиито листове, изписани със зелено мастило, напомнят на попивателна хартия и имат едва забележим знак, че хартията е екологически чиста. Върху жълтеникавата основа на кориците има разсипани стръкове дребни сини цветчета. Самият ръкопис е дело на мъжка ръка и наподобява дневник, но на места има залепени изрезки от печатен текст. По-нататък съобщаваме текста изцяло. Писан е на сръбски език в Париж.

РЪКОПИС ОТ ПАРИЖ

ОПАКОВАН В АНГЛИЙСКИ КОМИКС

- Ти ли залепи онази обява в книжарница "Шекспир"? - ме запита вчера един женски глас от телефонната слушалка.

- Аз - отговорих.

- Сега отивам във факултета. Следвам строително инженерство. Знаеш ли къде е това?

- И аз следвам строително инженерство - казах бързо аз - ще бъда там, при входа, след три четвърт час.

Когато я видях, по зениците й веднага разбрах, че лявото й око е минало през повече реинкарнации от дясното. Беше по-старо от дясното поне 1500 години. И не потрепваше. Дойде с книгата под мишница.

- Чела ли си книгата? - запитах аз.

- Не - отговори тя. Аз не чета кой знае колко. А ти, ти чел ли си я? Или това беше само номер да се уловя на въдицата?

- Забрави - казах - искаш ли да учим заедно?

- Добре, но да се разберем. Докато учим, няма чукане. След изпита ще видим. Става ли?

- Става - казах аз.

Така започнахме да учим заедно "Математика 1" и понеже не беше от провинцията като мене, учихме в големия й апартамент на улица Filles du Calvaire.

Много рано всяка сутрин минавах покрай блестящ автомобил "Layland-Buffalo", който беше нейн. Преди това в парка, който гледа към Rue de Bretagne, аз се навеждах, за да потърся камъче, слагах го в джоба си, позвънявах и се качвах на етажа. Не носех книги, тетрадки и прибори, всичко беше при нея, винаги готово за работа. Пред нея светлееше седеминчовият монитор на пентиума. Учихме от девет до единадесет, после ни сервираха закуска, а след това продължавахме до тринадесет. По-късно главно повтаряхме наученото. През цялото време аз стисках в ръка камъчето, което в случай, че задрямам, падаше на пода и ме събуждаше, преди да се забележи каквото и да било. Или пък, ако не ми се дремеше, гледах в китарата й в ъгъла на стаята. По стените, вместо картини, висяха под стъкло увеличени пощенски марки, на които бяха изобразени платноходи и кораби. След тринадест часа тя продължаваше да учи, но аз прекъсвах ученето и си отивах.

Така за изпита по математика се подготвях всеки ден освен неделя, когато тя учеше сама. Много бързо забеляза, че моето знание е много по-оскъдно от нейното. Мислеше си, че причината да си отивам по-рано след обяд е обусловена от желанието сам да подготвям лекциите, които бях пропуснал, но не казваше нищо.

- Нека всеки като глист яде пътя през себе си - си мислеше вероятно тя, съзнавайки, че като учи другиго, не учи себе си. Понякога, въпреки договора, в паузата между ученето, тя целуваше колената си, оставяйки върху тях следи от червило или ми се плезеше през спуснатата върху лицето й коса. Понеже аз не реагирах, придържайки се към уговореното, че няма любов по време на учене, между нас не се случи нищо. Всъщност, зад външната си разпуснатост тя беше срамежлива и в известен смисъл невинна личност, без сама да съзнава това. При това тя изобщо не беше еротично "будна". Очевидно бе имала лош опит и затова трудно и с боязън се впускаше в нова връзка. По тази причина и отлагаше нещата "за след изпита"... По-лесно можеш да научиш птицата да закопчае копче, отколкото жена като нея да прави любов...

- Ти кой си? - внезапно ме попита тя.

- Ти и сама можеш да се досетиш. Има една стара тайна, според която всеки може като в огледало да види себе си или другиго върху когото хвърли погледа на огледалото. Цялата древна поезия на Гърция и Рим повтаря един и същ скрит разказ. Който се вслуша истински в него, ще го чуе. Който не умее да стори това, не ще го чуе. Според едно тълкувание мъжете и жените не дишат по един и същ начин. Според друго - когато ходят, мъжете и жените нямат еднакво дълга крачка. Както и да е, нещата се свеждат до следното. Жените и мъжете се делят на такива, които имат триделен и двуделен дъх. Или крачка. Така са родени, това е залегнало в характера им, в природата им.

Има жени, чиято природа се изразява в двуделен ритъм, в живота те най-напред имат дълъг, а после кратък дъх или казано другояче първата им крачка е по-дълга от втората. Те винаги малко избързват. Сънуват по сто бързи сънища за една нощ. Има и мъже, чийто нрав има двуделен ритъм: но те винаги поемат най-напред кратко, а след това - продължително. Първата им крачка винаги е колеблива и къса, а втората - продължителна. Такива като тях почти винаги биват залавяни в кражба. Има и между вас и между нас такива, които поемат едно след друго две кратки вдишвания или праят две еднакво къси крачки. Тези крачки не са нито мъжки нито женски. Може би са най-старите хермафродитни крачки. Така се ходело преди подялбата на половете.

Освен тези има и един друг вид жени, чийто характер е с триделен ритъм. При тях вероятно първата крачка в любовта е предпазлива и къса, втората - дълга, третата - пак къса или пък при тях може би всяко нещо в началото е краткотрайно, следва продължителен ход и после пак - краткотраен. Мъжете не знат какво ги чака с такива жени. Защото мъжете не могат да броят до три.

Мъжкият род, чиято природа е в триделен ритъм се характеризира с една решителна дълга крачка, следвана от две къси. Това са мъже, които пропускат своя шанс. И най-после при някои по-рядко срещани характери, две къси, колебаещи се крачки биват последвани от една силна и дълга. Не е лесно човек да се справи с тях. Те разчитат на дълги пътища и ще постигнат каквото си наумят...

Всеки, а и ти, може да познае кой е и да открие къде се намира тази древна стълба.

- А къде си ти на тези стълба? - запита ме тя, но не получи отговор. Трябваше сама да го намери.

Когато настъпи септемврийската сесия, уговорихме се да се срещнем сутринта и заедно да отидем на изпит. Беше толкова развълнувана, че дори не успя да се изненада кой знае колко, когато през този ден аз не се появих на изпит. Едва след като издържа изпита, успя да се запита какво ли ми се е случило. Но аз не бях там. Не знам дали е имала любовник, не знам дали е очаквала да се срещнем след изпита, както се бяхме уговорили - без задължението да учим. Защото бе настъпило времето, което тя нарече "ще видим след изпита". Но не се видяхме. Каквото и да си е мислила, аз не се появих до пролетта.

- Защо пък всяка буболечка трябва да събира мед? - мъдро е заключила тя, но сигурно все пак си е поставяла въпроса:

- Какво ли всъщност прави той? Вероятно е един от носачите на усмивки, които купуват стоките си на Изток, а ги продават на Запад.

Една сутрин, по времето, когато трябваше да започне да се готви за "Математика 2", тя ме срещна в университета, забелязвайки с интерес новите кръпки на лактите ми и дългата коса, която преди не беше виждала. Всичко се повтори също както първия път. Всяка сутрин идвах в определеното време, тя минаваше през зеления и напластен въздух на огромния апартамент като през вода, пълна с прохладни и топли струи, отваряше ми сънливо вратата с онзи само неин поглед, от който се пръскат огледала. Гледаше за миг как изцеждам брадата си в шапката и как свалям ръкавиците си. Събирайки средния пръст и палеца, аз с решително движение ги обръщах наопъки, сваляйки едновременно с един замах и двете ръкавици. Когато бях готов, тя без протакане преминаваше към работа. Беше решила да учи сериозно и упорито и това се повтаряше всеки ден. Седяхме пред стенния телевизионен екран, загасен и ням, така както през цялото време няма оставаше и уредбата й. След като се уморяваше от гледане в пълния с уравнения монитор, тя се вглеждаше в краката ми, единият от които винаги беше готов да направи крачка, а другият беше съвсем спокоен. След това краката ми сменяха ролите си. С неизменна воля и систематичност тя навлизаше в същността на предмета, независимо дали беше сутрин, докато още бодри започвахме ученето; след закуска или преди края на деня, когато работеше малко по-бавно, но без да пропуска нито една подробност. Като че ли наваксваше нещо, което беше пропуснала. Понякога ме гледаше замислено с хубавите очи на широкото си лице, очи - между които имаше място за цяла една уста. Или ме прекръстваше с изплезен език. Но аз продължавах да се придържам към уговореното. Отивах си в тринадесет часа и тя отново бързо забелязваше, че не успявам да се съсредоточа, че погледът ми остарява върху часовника и че изоставам в ученето.

Когато юнската сесия дойде, не я напускаше чувството, че няма да издържа изпита, но мълчеше, защото и самата тя се чувстваше малко виновна.

- Всъщност - заключи тя - трябва ли да го целуна по лакътя, за да учи? Ако реже хляба на главата си, това си е негова работа...

Когато и този път не се явих на изпита, тя все пак се зачуди и след като издържа, потърси списъка на явяващите се на изпит, за да провери дали не са ме предвидили за след обед или пък за някой друг ден. За нейна голяма изненада името ми изобщо не беше в списъка нито за този, нито за който и да било друг ден от изпитната сесия. Беше очевидно: аз не бях подал заявка за изпит през тази сесия.

Върна се вкъщи, доволна от успеха си, без изобщо да разбере какво се случва с мен. Понеже умееше да чете миризмите, вероятно усети, че между хартиите й в стаята има и чужди, които миришат по-различно. Така откри, че миналия ден в бързината си съм забравил бележките си. Отвори ги и с учудване откри, че аз изобщо не следвам архитектура, че дори не съм записан в нейния факултет, а в съвсем друг, в който редовно се явявам на изпити. Спомни си безкрайните часове на съвместно учене, които за мен вероятно са били празно и безцелно усилие, просто губене на време и си постави неминуемия въпрос: Защо? Защо прекарвах толкова време с нея, учейки предмети, които нямат никаква връзка с моите интереси и изпитите, на които трябваше да се явявам? Размисли и стигна до единственото заключение: винаги трябва да се има пред вид онова, което е премълчано; всичко е било не заради изпита, а заради нея.

- Кой би казал - сигурно си помислила тя - че е толкова боязлив и че месеци наред не се е решавал да й открие симпатиите си.

Веднага дойде в стаята, която бях взел под наем заедно с няколко връстници от Азия и Африка, изненада се от бедната обстановка, която видя, и получи информация, че съм заминал. Понеже й дали адреса на едно малко селище на брега на Егейско море близо до Солун, тя седна, без да размисля, в своя "Buffalo" и замина да ме търси в Гърция, твърдо решила да се държи така сякаш не е узнала нищо необикновено. Така и беше. Пътувайки към Солун, тя купи старинен "любовен часовник", красив стъклен предмет, пълен с течност, която измерва времето на едно любовно сношение.

Пристигна в здрач и намери на брега посочената й къща - схлупена, но боядисана, малко по-голяма от вратата, но широко отворена, с голям бял бик, вързан за кол, на който беше забоден пресен хляб. Вътре забеляза легло, на стената - икона, под иконата - червен пискюл, пробит и вързан за стената камък, пумпал, огледало и ябълка. На страничната греда на вратата висеше свирка във формата на фалос. На леглото лежаше младо голо същество с дълга коса, със загоряла от слънцето кожа, обърнато с гръб към прозореца и облегнато на лакът. Дълбоката линия, която очертаваше гърба и завършваше меко закръглена между бедрата, изчезваше под грубото, направено от козина, одеало. Струваше й се, че момичето всеки миг ще се обърне и тогава тя ще може да види гърдите му, дълбоки, силни и блестящи в топлата вечер. Хвана свирката от гредата на вратата и духна в нея, за да обърне вниманието върху себе си.

- Кмт! - едва отговори свирката.

Когато лежащото същество се обърна към нея, тя видя, че в леглото не лежеше жена. Наслонен на едната си ръка, аз дъвчех мустаците, натопени с мед, който ми служеше за вечеря.

- Трябва да се духне три пъти - казах аз.

Тя сложи на масата подаръка за мен - любовна клепсидра, като че ли все още не можеше да се освободи от първоначалното впечатление, че е заварила жена в леглото ми. Но това впечатление, както и умората от дългото каране, бързо изчезнаха.

От чинията, която имаше огледало на дъното си, получи двойна вечеря: за себе си и за душата си в отражението: боб, орех и риба, а преди обяда малка сребърна монета, която също като мене държеше под езика си, докато се хранехме. Така една вечеря нахрани четирима: нас двамата и нашите две души в огледалата. След вечерята се приближи до иконата и ме попита какво представлява.

- Телевизор - казах аз. С други думи, това е прозорец в един свят, който си служи с математика, по-различна от твоята.

- Как така? - попита тя.

- Ами така - отговорих аз - ти можеш да смяташ добре. Да видим защо. Едно, точка и настоящият момент, ето от какво е направен твоят механичен свят и неговата сметка. Но тази сметка не е точна. И тук започват проблемите. Твоята математика не задържа водата.

- Ти ми казваш това сега, а толкова дни зубреше с мене същата тази математика! Докажи това, което твърдиш!

- Може да се докаже много просто. Вдигни пет пръста и ги преброй. Ще кажеш, че са пет. И ще бъдеш права. И така, множеството може да се изброи. А сега вдигни един пръст и ми изброй едното! Не може. Едното е лишено от всякакво количество. Не може да се изброи. Иначе бихме могли да броим и Бога.

Що се отнася до точката, ако си толкова способна, намери ширината, дължината или дълбочината й. Не можеш, нали? Естествено, че не можеш. Точката си е точка. И точка по въпроса!

Чуваш ли? Чуваш ли онова, което бие от стената? С какво се храни часовникът? - с хълцане! Как можеш да знаеш колко е часът като часовникът непрестанно зобе едно и също - сега! сега! сега! А "сега" е неизмеримо, макар че в това сега ние живеем.

Как да вярвам на твоята математика, като тя е лишена от измеримост? Защо машините, самолетите и колите, направени по мярката на тези количествени заблуди, имат толкова къс живот, три, четири или пет пъти по-къс от човешкия? Погледни, и аз имам бяло "буфало" също като тебе. Само че не е направено като твоето, не е програмирано в Layland. Провери и ще видиш, че е по-добро в някои отношения от твоето.

- Опитомено ли е? - попита с усмивка тя.

- Разбира се - отговорих. Само опитай.

Тя погали големия бял бик пред вратата и полека се качи на задницата му. Когато го яхнах, обърнал гръб на роговете и гледайки я в лицето, аз го подкарах по брега на морето така, че с два крака вървеше по сушата, а с два - по морето. За миг остана учудена, когато започнах да я събличам. Една по една дрехите й падаха във водата, след това и тя започна да ме разкопчава. За момент престана да язди бика и обязди мене, усещайки как ставам все по-тежък и по-тежък в нея. Бикът под нас правеше всичко, което иначе трябваше да правим сами и тя повече не беше в състояние да различи кой й причинява удоволствие - бикът или аз.

Седейки върху този двоен любовник, тя видя как в нощта минахме покрай гора с бели кипариси, покрай хора, които събираха роса и пробити камъни по брега; покрай хора, които палеха огньове в сенките си и ги изгаряха; покрай две жени, излъчващи светлина, покрай градина, дълга два часа, в която през първия час пееха птици, а през втория се спускаше вечер; през първия час цъфтяха плодове, а през втория - зад ветровете натрупваше сняг. Тогава почувства, че цялата тежест преминава от мене в нея и че възседнатият бик рязко се обръща и я отнася във вечерното море, предавайки ни най-после на вълните, които ще ни разделят...

* * *

Привечер пихме вино. Гледаше как свалям с крака чорапите - с единия другия.

- Защо хората мразят бъдещето? - попита тя.

- Защото знаят, че в него е краят на света. Страхуват се. Днес краят на света вече е съзрял и е така реален, че която и да било пеперуда може да го предизвика с трепета на крилата си...

- Можеш ли да изчислиш с твоята математика как ще изглежда това?

- Може би мога. Мнозина мислят, че краят на света ще се види от всяка точка на земното кълбо. Трябва да се знае какво всъщност значи това.

Ако краят на света може да се види от всяко място, това значи, че пространството ще изчезне. Така че пропастта ще настъпи, защото времето ще се отдели от пространството в смисъл, че навсякъде по света пространството ще бъде разорено. Навсякъде ще остане само безшумното, освободено от пространството време.

- Хайде да кажем - въздъхна тя без желание. На челото й още се виждаха следите от лятната шапка.

- Виждаш ли, аз не мисля така. В древния Ханан, близо до храма имало кръгъл жертвеник, около който били построени места за сядане, от които да се наблюдава краят на света. От тях най-хубаво можел да се види съдният ден. Те всъщност очаквали края на света в една единствена точка. За тях това било край на времето, а не на пространството. Защото, ако краят на света може да се види в една единствена точка, то значи, че в този случай и на това място ще изчезне именно времето. Това е краят на света. Пространството се освобождава от времето.

- Аз искам да говорим за любовта, а ти все за края на света.

- Ами аз ти говоря за любовта. В сърцето няма пространство, в душата няма време...

* * *

Дните минаваха бавно, а нощите следваха бързо. В петък вместо да постим, ние мълчахме двадесет и четири часа. Една сутрин, в деня, в който тръгнахме обратно за Париж, аз й купих миниатюрна глинена женска лула. Това лято, а и по-късно, тя не ми каза нито дума за това, че е открила какво всъщност следвам. Само незабелижимо сложи онази бележчица между книгите ми на етажерката.

През зимата, отново в Париж, тя подготвяше последния си изпит и мълчаливо прие, когато й предложих да учим заедно. Както и преди, учехме всеки ден от девет до закуска и след това до след обеда, само дето тя повече не настояваше да разбирам нещата, преструвайки се, че не знае, че следвам в друг факултет. След това оставах още половин час, който ни отделяше от книгите и ни хвърляше във водния й креват.

* * *

Когато през есента се дипломира, тя ни най-малко не се изненада, че не се появих на изпита заедно с нея.

Изненада се, когато след това повече не ме видя. Нито този, нито следващия ден, нито през следващите седмици, нито през следващите сесии. Никога повече. Не бях вече на стария парижки адрес. Изненадана, тя заключи, че оценката й за чувствата ми не е била точна. С нея не ме беше свързвала любов, а нещо друго.

Бързо постигна успехи в специалността си, работеше върху проекта за новата Национална библиотека в Париж, продължаваше да си купува прозрачни умивалници или стъклени вани с пясък на дъното, а на сестра си - малки еротични будилници за еднократна употреба, които се слагат в килотите.

Но вероятно недоумението й по отношение на мен си е останало. Защо бях с нея само докато учеше, а после изчезнах? Представям си как чете миризмите около себе си, потънала в музика на Rue des Filles du Calvaire, където заедно учехме за изпити. И си блъска главата с мисълта за моето изчезване, докато един след обед погледът й не падна случайно върху сервиза за чай марка "Wedgvood", който още от закуска стоеше на масата. Помириса останките от храната и разбра.

Месеци наред, ден след ден, с огромно усилие и с безкрайно губене на време и сили, аз учих с нея, за да мога всяка сутрин да получа топла закуска, единствената храна, която можех да си позволя по време на следването ми в Париж.

Разбирайки това, тя се е запитала за още нещо. Възможно ли е в същност да съм я мразил?

9. КАМЕРА В ЗЕЛЕНА КОПРИНА

Милорад Павич

Когато се повдигне горната плоча за писане, под нея се появяват три големи камери, в които могат да се поберат дебели книги или по-големи предмети. Лявата камера (9) е тапицирана със зелена коприна, средната¹⁰ - със сукно и от нея лъха на масло за смазване на оръжие, а дясната¹¹ мирише на сандаловото дърво, от което е и направена.

В тапицираната със зелена коприна камера се намира корабният дневник. Той е подвързан с телешка кожа, от която не са отстранени бяло-черните косми. Заглавието на испански език и годината 1923 са направени с горещ печат, все едно че са жигосвани говеда. Краищата на страниците са лилави. Дневникът е обшит с кожен конец. В него са нарисувани старателно черни и червени линии, които обрамчват всички предвидени глави на този вид капитански книги. Той е съвсем празен, ако се изключи главата за края на 1997 година. Тук може да се прочете какво един пътник на гръцкия кораб "Исидор" мечтаел да яде насред Атлантическия океан. Това със сигурност не се е отнасяло до капитана. Тези обяди от мечтите си непознатият съвестно вписвал в корабния дневник по дати и с точно обозначение за положението на кораба, нанасяйки географската ширина и дължина, на която в определения момент се е намирал. И не само това. В корабния дневник той е вписвал и препоръките за приготвяне на ястията, които опитвал в сънищата си. Ето например някои от тях:

"...щом напуснахме Хавърското пристанище, взех малко ром и ромът остана в мен във формата, в която се намираше в сребърното си шишенце. Океанът се разтвори пред мене огромен и безкраен като някакво новопоявило се отечество. Сънувах, че обядвам на палубата на кораба съвсем сам. Пред мене имаше синя керамична чиния и жълт нож, вилица и лъжица - всичко също от глина. В менюто имаше миди с гъби. Бяха приготвени по следния начин: Избира се една по-голяма мида "St. Jacques", наподобяваща пържено "яйце на око", сварява се в кипящо червено вино, в което преди това е сложен един орех с черупката, лимон и лъжичка пепел. В отделен съд с кипяща вода се сипва малко морска сол, лист от чай и резен горчив портокал. Тук се запарват гъбите, увити в памучна кърпа, за да не се намокрят. След това мидата се хвърля за миг в чист зехтин и се сервира заедно с гъбите върху голямо хартиено ветрило, което попива мазнината. Отгоре се поставя един банан. С този обяд може да се сервира чаша бяло вино, което преди това за миг е държала в устата си някоя жена..."

* * *

"...в четвъртък вечерта пристигнахме в Азор. Тук сънувах, че съм ял ябълка и че тя ме е заболяла в стомаха. След това, насън, отидох в един ресторант на вечеря. Избрах заек в сос от касис. Сервираха го в чинии от майолика, на които бяха нарисувани карти. На мене се падна чиния с надпис "Le jugement" и картина, изобразяваща брадат мъж и две жени, едната от които стои в гроб, под ангелска тръба. Обядът беше сготвен по следния начин: бутчетата на две средно големи зайки, натопени преди това в разсол бяха напълнени със слънчогледови семки и чесън и печени в твърда глинена смес, докато тя не се спука. Сосът от касис бе направен по обикновения начин, но от вниманието ми не убягна фактът, че преди сервиране в него кратко време е преседял някакъв скъпоценен камък, по всяка вероятност рубин. Яденето бе сервирано така, че на едната кост на заешкото месо имаше зелено, а на другата - червено копринено знаменце. Това е много важно. Така можете да знаете кой бут от коя зайка е. Яде се ту от единия, ту от другия бут, защото съществува невероятна разлика между месото на две различни същества... С вечерята бе сервирано червено вино и тесто, наречено "скъсани гащи", замесено на женско коляно "a la provencale".

Има пияна душа и пияно тяло. Този обяд насън беше за душата."

* * *

"...Тази нощ небето над кораба беше ясно, а в съня ми валеше като из ведро. Дъждът знае много неща, помислих си аз, но едва ли това е утеха. Скрих се от дъжда при един селянин. На стената на къщата му някой с фас беше написал:

" Таня, обръсни се, изкъпи се и се убий! Кучко такава, кривокрака!"

Селянинът ми каза, че няма нищо за ядене освен чорба от бира. Тя димеше. Той свали котлето от огнището и хвърли в него един голям пирон.

- Да не изгуби цвета си - каза той.

Докато чорбата се охлаждаше, той наряза варена сланина, омотана в червен пипер и от бурето, на което беше нарисуван дявол, ми наля ракия "от девет билки" и два домата - мъжки курати и женски домат... Пиейки, аз за миг се поколебах кой от двата домата да гризна и между другото хвърлих поглед на картината, изобразена на бурето. Под нея пишеше "Le diable" и тя представяваше двама мъже и една жена, вързана със синджири за тях... Тогава се чу корабната сирена на "Исидор" и аз се стреснах..."

* * *

Както бе казано, непознатият наред с всеки "обяд от сънищата" е вписвал в корабния дневник и обозначенията за това къде се намира в момента корабът. Трябва да се знае, че той е нанасял тези данни в небесната карта, която бе подвързана към корабния дневник. Тази карта е отпечатана в Базел 1882 година. На нея съзвездията са обозначени по обичайния начин. До тях, със зелена писалка, с която беше записвал и начините за приготвяне на обядите, непознатият беше добавил следната бележка:

"Звездите на небето пишат свята книга. Тази свята книга прочел Хермес. И това е неговият прочит на картата небесна..."

След това с ръка са нанесени допълненията в напечатаната карта на небето. Със зелена писалка същата ръка е разделила допълнително по друг начин небето и другояче е оградила съзвездията. Според тези изменения звездите в областта на Сатурн са в три групи. Едното съзвездие представя младеж с вълшебна палка, на чийто връх е най-блестящата звезда в тази част на небето. Втората констелация представя пустинник с фенер в ръце. От фенера блестят звездички. Третата група звезди в областта на Сатурн представя падналия ангел, който повлича след себе си в пропастта мъжа и жената (в бялото поле на това място е написано: "Тежко и горко на кораба, който трябва да се управлява по това дяволско съзвездие!"). По-нататък в небесната карта са вписани и в белите полета обяснени и редица други констелации, онези в областта на Венера, Меркурий, Юпитер, Марс и т.н. На небето можеше да се прочете къде звездите оформят любовници, къде е колелото на щастието или пък знакът на Хермес ("това, което е долу, то е и горе"). Това е Хермесовият подпис на небето, който може да се намери в зоната на Меркурий... А на Земята, този прочит на святата небесна книга разнасят и тълкуват циганите, хвърляйки своите таро карти, които не могат никога да бъдат разбрани, ако не се знае, че всяка от тях е една група звезди в Хермесовата небесна карта...

Най-интересното за нас е, че в небесната карта непознатият е записал и пътя, по който се е движил неговият кораб. Този път се прекъсва в момента, когато корабът "Исидор" навлязъл в зоната на Сатурн.

10. КАМЕРАТА, ОБВИТА В СУКНО

Милорад Павич

Средната камера на капитанското ковчеже, в която някога е държано оръжие (револвер с две цеви - ако се съди по следите, останали в сукнената тапицерия), сега съдържа "любовен часовник" и един лист хартия, сгънат на четири.

"Любовният часовник" е стъклен съд, пълен с течност, вид клепсидра. От горната камбана течността на капки пада в долната и измерва времетраенето на едно любовно сношение. След това стъкленият съд се обръща и всичко започва отначало. Трябва да припомним, че тази клепсидра е много древно откритие, но действа и днес, само че едно нейно изтичане не може без остатък да се мери с нашето днешно мерене на времето. При това тя е и един своеобразен безмълвен разказ за това какво е любовта. Защото в този часовник миговете от живота и страстта не изтичат само един след друг. Понякога една и повече капки време падат успоредно, понякога една капка от любовното време е по-голяма, а следващата - по-малка, някои падат по-бързо, някои - по-бавно, понякога пък капките на нашите страсти се надпреварват в този часовник. Някога те са толкова малки, че се превръщат в непрекъсната нишка от времето. Има и бързи любовни дъждове, които пробиват по-бавните капки, когато те се изпречат на пътя им. Но във вечността те не могат да се включат с онази бързина, с която падат във времето. При своето излизане и бързите и забавените капки и дългите и кратките страсти биват спирани за миг и уеднаквявани. Цялата тази бъркотия се заклещва при излизането си, при вливането във вечността и тук се постига равновесието между бързите и бавните течения, всички капчици се озовават пред едно и също устие, а страстта се гаси тук, при своето дъно.

Но трябва да се знае още нещо. Мъдрият грък, който преди 3000 години измерил колко трае любовното сношение между мъжа и жената, създавайки този уред, дал на любовниците една допълнителна възможност. Любовният акт може да трае по-дълго време отколкото е необходимо на течността от горната стъклена камбана да изтече в долната. Така любовниците могат да мерят чуждата, но не и своята любов и остават със съзнанието, че тяхната страст е по-дълга от останалите. Така те имат чувството, че са се издигнали над времето и че се обичат и след угасването на времето във вечността...

- - - - - -

Както бе казано под клепсидрата се намира листче хартия. Това листче всъщност е писмо - съобщение, изпратено по електронната поща и напечатано с компютърен принтер, производство Епсън. Изпратено е от неизвестна личност (казва се Лили) на френски език и е адресирано до някоя си госпожица Ева. От Париж до Париж.

ЕЛЕКТРОННОТО ПИСМО

Subjekt: Bosnia

From: L.T. <Lilly@rosini.com.fr> To: E.T. <Eva@deville.com.fr> Днес си спомних за Тимотей. Сещаш ли се, онзи моя чуден любовник с белия бик, от който отдавна няма нито звук, нито стон. Като размисля по-добре, стигам до заключението, че имаше някакви странни познания за моята, строителна професия. Говореше, че печката е по-стара от къщата, че човек първо построил печката, а едва след това по неин образец направил и къщата. И представи си, днес звъни портиерката и ми носи пощата. Между другото и едно чудно писмо. Писмо от Босна. От Тимотей! Няма да ми повярваш, той се бие в Босна, и то на страната на сърбите. Ужас! Казва, че са го измъкнали от колата насред Белград, установили, че е роден в Сараево и го изпратили на фронта. Не успял дори да се купи цигари. Пред мене на масата е компютърът, солен чай от хрян и неговото писмо. Писмото, естествено, е писано на френски, но ме потресе фактът, че това не е онзи френски, с който моят любовник си служеше в Париж и Гърция, когато бяхме заедно. Не мога да го открия в тези думи. Това е някакъв друг език, по малко скопен и само мисълта в този мъртъв език е жива от време на време. Казва, онези, които знаят какво става в Босна, мълчат, а онези, които не знаят - гръмко говорят. Ако ми пишеш - добавя - не се обръщай към мене с "господине". Тази дума не би отговаряла на истинското ми положение. Тук никой вече не е господин. Във войната няма господа... Като post scriptum добавя нещо невероятно. Представи си, казва, че би ми писал и по-рано, но не можел да се сети как да подпише писмото! 11. КАМЕРА С АРОМАТ НА САНДАЛОВО ДЪРВО Милорад Павич В камерата с мирис на сандалово дърво се съхранява една миниатюрна глинена женска лула за хашиш и една мъжка лула, производство "Могул", което значи, че не е била купена в някой магазин, а е била поръчана специално или е получена като подарък. Лулата имаше посвещение на френски. Беше гравирана от името на някоя госпожа Л. за господин Т. М. "за спомен от Гърция". Лулата беше в комплект с връзка кръгли листчета хартия, в които се слага малко тютюн, за да се направи "бомбичка" за бързо пълнене на лула. На едно от листчетата беше отбелязан следния Интернет адрес: http://www.khazars.com/visnja sa zlatnom kosticom. На посочения адрес наистина може да се намери и прочете текст с това название, но е под въпрос дали това четиво от Интернет изобщо може да се причисли към това тук, защото е единственият предмет, който не се намира в кутията за писане като неин инвентар, а във фалшивия компютърен безкрай, който се нарича cyberspace. Онези, които ненавиждат компютрите, не трябва да го търсят там и могат спокойно да го прескочат. 13-14. СКРИВАЛИЩЕ ЗА ДУКАТИ И ПРЪСТЕНИ Милорад Павич Най-трудно е да се открие скривалището за дукати и пръстени. За да се стигне до него трябва да се притисне стената на чекмеджето за скъпоценности.12 Тогава съседната стена изскача с пружинка и открива две чекмедженца с дръжки от слонова кост. Горното е истинско чекмедже за банкноти, а долното фалшиво. Долното всъщност е дървено кубче с дръжка от слонова кост в предната част. В него има шест правилни по-малки и по-големи цилиндрични отвори за скриване на дукати и пръстени. В задната част на английски е написана поговорката: "Който мисли само за враговете си, ще си ги създаде, но ще изгуби приятелите". Горното чекмедже беше празно. В долното, фалшивото чекмедже, в отворите за дукати и пръстени, имаше една паричка, която сигурно е била носена на врата, защото беше продупчена при периферията. Среброто, от което беше направена, отдавна се беше изтъркало и върху нея едва се различаваха буквите: Етрусцила... В отвора до нея се намираше сребърен женски пръстен от тези, които се носят през лятото на палеца на крака. ПЕТДЕСЕТ И ТРИ СТРАНИЦИ, ОТКЪСНАТИ ОТ НЯКАКВА КНИГА Милорад Павич 1. Мила Ева, Измина повече от една година и аз най-после ти се обаждам. Сигурно си разбрала, че не бях в Париж. Случи ми се нещо невероятно. През май миналата година намерих в пощенската си кутия на Rue des Filles du Calvaire изрязана от вестник обява и тя гласеше: ТЪРСИ СЕ УЧИТЕЛКА ПО МУЗИКА (КИТАРА) - БРЮНЕТКА Желателни данни: височина около 1.70, обем на гърдите и ханша приблизително еднакъв. В тази невероятна обява беше записан адресът, на който заинтересуваният трябваше да се обади. И номерът на телефона. - Gare Montparnasse - заключих аз. Авторът на обявата живееше в шести арондисмент. Тогава още нищо не подозирах, но ти знаеш, че това беше годината, в която обичах само онова, което беше най-сладко - мъжки парфюми "Van Cleef" и лепкаво грозде през есента, череши, опитвани от птиците през пролетта. Още през януари можех да ловя във въздуха летящи към земята предмети, преди те да паднат и бях щастлива, че най-после съм пораснала и че мога да се еба. Сложих механично бележката в джоба, както винаги взех китарата си и слязох по стълбите. Чувствах се неспокойна. Аз съм брюнетка, с ръст и данни, които отговаряха на посочените в обявата. Ти знаеш, че аз не съм имунизирана срещу обяви. При това моята мишеловка винаги е била по-бърза от мене. И сега, тя вече знаеше. Както и винаги, знаеше преди мене. Предварително. Беше утро. Когато отворих портата, пред къщата вече я нямаше улица Filles du Calvaire. От Зимния цирк към Сена течеше мъгла, разделена по своето протежение на сенчеста и светла страна. Улицата ми беше изчезнала, а тази сутрин слънцето, което се раждаше от мъглата, беше изминало всички годишни сезони. В този момент от мъглата изплува автобус 96. Движеше се полека към спирката си, която се намираше пред къщата ми. По протежение на цялата му страна бяха изписани спирките: PORTE DE LILAS - PYRENEES - REPUBLIQUE - FILLES DU CALVAIRES - TURENNE - HOTEL DE VILLE - ST. MICHEL - GARE MONTPARNASSE Автобусът спря пред мене и вратата полека се отвори. Като че ли ме призоваше. Не можех да устоя. Влязох и отидох до Montparnasse, точно на адреса, посочен във вестника. Така започна моят "Път във високата трева", ако си спомняш онази картина на Реноар. На вратата нямаше никакво име, но имена нямаше и в обявата - само адрес и телефонен номер. Отвори ми младеж висок горе-долу като мене. Едва го познах. Бледият тен на лицето му изглеждаше поне четири-пет поколения по-стар и върху него витаеше нещо като белег. Но аз веднага разбрах, че това е той. Моят любовник на белия бик. След толкова години отново се подписа върху мене с онази усмивка, която можеше да опърли Тимотей със златна брада като току-що откъснат грозд. В първия миг понечих да изляза от апартамента, но не го направих, защото той с нищо не показа, че се познаваме. Държеше се така сякаш не ме беше учил как се гадае като се гледа в мъжки член. На моменти дори приличаше на някой друг. Много учтиво ме запита как се казвам и с нищо не показа, че някога е чувал името ми. Беше толкова убедителен, че аз не си отидох. - Вие сте учителка? - попита, пускайки ме за вляза. От него се носеше непозната, приятна миризма, нещо като шафран, може би малко сладникава, гъста като олио. Това не беше "Azzaro" - Eau de Toilette, който употребяваше някога... Въведе ме в средата на едно просторно помещение и ме изгледа от глава до пети, сякаш ме вижда за пръв път. - Струва ми се, че отговаряте - каза замислено той - естествен ли е цветът на косата ви? - Какво й липсва на косата ми? Това е естествена черна коса. Белгийско черно... Нима това не беше условието във вашата неучтива обява? - и аз започнах да влизам в играта, все едно, че никога не сме водили любов, когато дъжд завали. Но ти, Ева, знаеш, че косата ми започва да се къдри, когато откача или се влюбя, а се изправя и отпуска, когато пишкам на коприва. Погледнах се за миг в най-близкото огледало и видях, че в главата съм като топси. Бях във форма. Казах колко искам за час и добавих, че ако няма напредък, ще прекъсна часовете след петия час. След това го накарах да седне до мене на канапето, ударих един акорд и започнах: - Преди да преминем към уроците, ще ви кажа какво трябва да знаете за пръстите, когато свирите. Десният палец това сте вие, левият - вашата любов. Останалите пръсти - това е светът около вас. Двата средни пръста означават следното: десният - ваш приятел, левият - врага ви, десният безимен е баща ви, левият безимен - майка ви, малките пръсти - децата ви, момче и момиче, а показалците - предците ви... Мислете си понякога за това, докато свирите. - Ако е така - заключи той - лявата ми ръка извлича музиката от струните на китарата, а това според вашето разказче са любовницата ми, майка ми, врагът ми, баба ми и бъдещата ми дъщеря, ако заслужа такава. С една дума, женска свирня, още повече, ако и главният ми враг кой знае защо се окаже жена. А и вие - той за миг пое ролята на учител - когато нараните пръста си, мислете за онова, което ми казахте. Не смятате ли, че тази рана се отнася до вас. Раните на пръстите загатват болести и заплаха за близките ви или за онези, които ви мразят... След този негов монолог аз бързо започнах часа, говорейки му на "ви", както и той на мене. Показах му как трябва да се държат пръстите за началния акорд и той лесно го направи. Но дясната му ръка не докосна струните. Нито този, нито през следващите часове. Знаеше наизуст разпределението на пръстите на лявата ръка и започна много точно и умело да изпълнява с тях първата мелодия, която му дадох, но въпреки искането ми, не употреби дясната ръка. Това бяха добре заплатени глухонями часове по музика. Тогава заключих, че парфюмът ми spray "Molineux" не е на сигурни крака в присъствието на непознатия за мене аромат, който той сега излъчваше. През един от следващите дни взех "Pako Rabanne" - La nuit, Eau de Parfum. - Защо не започнем с дясната ръка? - попитах го аз. - Подсещам ви, че утре ще имаме пети час. Ще прекратя часовете, ако продължим това глухонямо свирене. - В името на Бога, как сте облечена? - прекъсна ме той, ставайки. Не мога да уча като ви гледам в това облекло... Бях изненадана. Хвана ме за ръка като малко момиченце и излязохме на улицата, където обиколихме два-три бутика. С невероятна вещина и безпогрешен вкус той ми купи прекрасна пола и карирани чорапи със също такава шотландска шапка с помпон, след това пелерина с две лица и риза с емайлирани копчета. Накара ме да облека всичко това още в магазина. На продавачките заповяда да сложат дрехите, които току-що свалих, в една кесия и да ги изхвърлят. Негодуванието ми беше изгасено само с един поглед в огледалото. - Така, сега можем да продължим часа - каза той доволно и се върнахме в апартамента му. Тук е мястото да кажа, че бях много уплашена от факта, че той упорито продължаваше да се прави, че не ме познава. Взех китарата си и седнах, за да продължим часа, но той не взе както обикновено инструмента си. Внезапно застана зад гърба ми, прегърна ме и когато се опитах да се изтръгна от ръцете му, той удари първия акорд на китарата ми, продължавайки да ме държи в прегръдките си. Акордът беше кристално ясен, дясната ръка вършеше работата си без грешка и той тихо, с леко пресипнал глас, запя една старинна песен. Между всеки две думи ме целуваше по врата и аз вдъхвах дълбоко необикновения му парфюм, който никога у никого не бях усетила. Само че думите не бяха на френски, а на някакъв чуден, непознат за мене език: В ризата тиха на утрешни движения Неподвижен Впих в бозките ти очи За да накърмят сърцето ми... - Това сръбски думи ли са? - попитах аз. - Не са - отговори той - откъде ви дойде това на ум? В средата на песента прекъсна свиренето и полека започна да ме съблича. Най-напред шапката и обувките, след това свали пръстените и колана ми с тока от седеф. После разкопча през блузата сутиена ми. Тогава и аз започнах да го събличам. С разтреперани пръсти разкъсах ризата му и когато стигнах до края, когато и двмата бяхме голи, той ме хвърли в постелята, седна до мене, вдигна високо крака, нахлузвайки върху тях карираните ми копринени чорапи. Веднага с ужас забелязвах, че чорапите, току-що свалени от краката ми, му стоят по-добре. След това констатирах същото и за новата си пола и блуза, които той облече. Облечен изцяло в дрехите, които преди малко ми купи, той спусна ръце към бедрата си, обу обувките ми, среса се с гребена ми, сложи бързо шапката с помпона на главата си, намаза с червило устните си и бързо се отправи към града... Останах безмълвна и без дрехи, сама в апартамента. Имах две решения - или да си тръгна в мъжкото му облекло или да го чакам. Тогава ми мина през ум да потърся някакво женско облекло в дома му. В един скрин открих прекрасна старинна женска риза, бродирана със сърма. С монограм "А" на яката. И пола с ластик. В подгъва на полата беше избродирано "Roma". Старинното облекло беше от Италия. Не е ползвано цяла вечност, но какво от това, помислих си аз. Стоеше ми добре, облякох се и излязах на улицата. Той седеше в близкия ресторант и пиеше "Сотерн" с гъши пастет. Щом ме видя, очите му светнаха, стана, целуна ме по-страстно отколкото биха се целунали на улицата две височки момичета в късния вечерен час. В тази целувка червилото ми прозвуча с чуден аромат на устните му и ние бързо се върнахме в апартамента. - Дрехите на леля ми ти стоят прекрасно - прошепна той и още на стълбите започна да ме разкопчава. Още не бяхме заключили вратата, а той беше върху мен като готов да скочи във водата плувец, със събрани над главата ми ръце и притиснати, изпънати стъпала. Наподобяваше копие, чийто полет ще го надживее. Повече нищо не си спомням... Човек най-бързо забравя най-прекрасните мигове. След мигновенията на невероятна кулминация на преживяването, на оргазъм или омагьосващ сън, настъпва забравата, амнезията, изчезването на спомена. Защото в мига на най-чудесните сънища, в мига на най-върховния творчески акт - зачатието на детето, човешкото същество се изкачва по стълбата на живота с няколко стъпала над себе си, но тук не може да остане дълго и при падането в действителността миговете на просветление бързо се забравят. През живота си често сме в рая, но от това си спомняме само изгонването ни... * * * Нашите часове по музика се превърнаха в нещо друго. Като че ли го бях омагьосала. Една сутрин ми каза, че би желал да ми покаже майка си и леля си. - Но - добави той - за да ги видиш, трябва да отидем в Котор, в нашата семейна къща, която току-що наследих. Това е в Черна Гора. Войната там свърши и можем да отидем. И ми показа позлатен старинен ключ с дръжка във формата на пръстен. Ако ключът се сложи на пръста, получава се впечатлението, че човек носи на ръката си пръстен със скъпоценен камък "сардоникс" на върха. Сложи го на пръста ми и аз си помислих, че това е годеж. В същия миг стана нещо странно. В мислите си видях не къщата, а нейната вътрешност, където, само заради тежестта на ключа, съвсем ясно за момент видях двойно стълбище. Не отговорих искам ли... 2. Когато пристигнахме, над Котор витаеше бонаца1. Лодките се рееха над обърнатите си картини като че ли нямаше море. По белите склонове на планините се хлъзгаха черните сенки на облаците като бързи подвижни езера. - Тук, когато привечер протегнеш ръка, нощта пада право в дланта ти - каза той. - Не ми показвай къщата - отговорих му аз, слагайки дръжката на ключа на пръста си - мисля, че ще мога сама да намеря пътя до нея. Ключът ще ме отведе там. Така и стана. Аз тръгнах зад протегнатия напред ключ и се озовах на малък площад. Това беше, както се установи, "Площада от салата" и пред нас се появи родният дом на прадедите - которският палат Врачен2. Номерът беше 299. - Какво значи Врачен? - попитах аз. - Не знам. - Как така не знаеш? - Не знам. Това е на сръбски, а аз не знам сръбски. - Бълбукаш ме - казах аз. Застанахме за миг под семейния герб. Две каменни ангелчета държаха врана върху златната греда над главите ни. - Истинска старина - каза той за къщата - в нея има звуци, стари най-малко четири века. След Втората световна война комунистите я национализирали. Неотдавна властите я върнаха на семейството ми. Знаем, че през 14-ти век е била собственост на вдовицата на Михо Врачен, госпожа Катена. Катена се казва и майка ми... Стените на къщата бяха обработени с червена мазилка от мляни тухли. Но това не ме интересуваше. Изгарях от желание да видя вътрешността. Отключих вратата. В предверието имаше каменен геран. Огромен, по-стар от къщата, пълен със звуци от XIII-ти век. Щом влязохме, в лицето ме блъснаха мириси, надживели столетията и аз си помислих, че вражеската миризма може да изгони жената за миг, преди още да е прекрачила прага. Къщата беше невероятно изоставена и мръсна. Тогава видях двойното стълбище. Веднага го познах. Беше украсено със стенописи в разводнени цветове с подписа на някой италиански рисувач на стаи с името Napoleon D'Este. Но това не е толкова важно. На площадката, при края на всяко от разклоненията си, стълбището завършваше до един прекрасен женски портрет. - Тях исках да ти покажа - каза той - тази в дясно, чернокосата, е леля ми, а онази, другата, е майка ми. Видях две красавици в златни рамки. Едната беше нарисувана с прекрасни зелени обици в гарваночерните си коси. Другата беше много по-хубава, но съвсем побеляла, макар и млада и висока като първата. На ръката й беше нарисуван пръстен със скъпоценен камък сардоникс, в който познах дръжката на същия този ключ, който сега беше на пръста ми. Двата портрета бяха подписани от един и същ художник - Марио Маскарели. Нас, обаче, никой не ни посрещна. Напразно чаках да се появи майка му, госпожа Катена или леля му. Но, нямаше никой. Подовата мозайка от дърво и кост и вратата с интарзия ни отведоха до страничните одаи и до малък домашен параклис, който се намираше над арката на входа откъм улицата. В него, в полумрака, се молеше клекнала една старица. Помислих си, че това може би е майка му или леля му и когато изговорих наглас мисълта си, той сладко се засмя: - Не, това е Селена, нашата слугиня. В третата стая се намираха портрети до кръста на същите две красавици, на които те много си приличаха. На портрета на лелята беше нарисувана и китара, а на майчиния някаква которска църква. На фона и на двете картини се разиграваше которски карнавал. Тогава той ми каза, че леля му подарила скъпоценните си обеци на бъдещата му приятелка. - При едно условие - добави той - моята приятелка да свири на китара. Съдейки по всичко, обеците са били предназначени за тебе. Тогава го попитах: - Къде са те? Отговори, че и двете са отдавна мъртви. - Нима обеците могат да умрат? - попитах аз, на което той се засмя и извади от джоба си чифт прекрасни италиански обеци, като две зелени капки сълзи. Това бяха същите онези обеци, които видях на портрета на леля му при върха на стълбището. - Мама и леля са отдавна мъртви - добави той - майка си си спомням съвсем смътно, леля ми ме отгледа. Нали видя колко красиви са били... Извиних се, той ми сложи обеците, целуна ме и продължихме да обикаляме къщата. В една стая видях две легла, мъжко и женско. Мъжкото легло беше обърнато на север, а женското - на юг. Мъжкото беше тясно и вероятно докарано от някой кораб. Женският креват беше огромен, от ковано желязо, облегнат на шест крака и украсен с месингови ябълки. Беше толкова висок, че на него можеше да се сервира вечеря. Зелените обеци на ушите ми изведнъж замирисаха. Тази сладникава миризма напомняше малко неговия ням сладникав акорд. - Какво е това легло? - попитах го аз, посочвайки кревата от ковано желязо. - Това е креват за трима души. Третият винаги изчезва от него. - Как така? - Ами така. Когато жената забременее, мъжът изчезва от постелята й. Когато детето порасне, то напуска леглото, в него се връща съпругът или пък влиза любовникът. Изчезне ли жената, там се настанява любовницата. И така нататък... На една маса приготвихме лека закуска. С невероятно умение на пръстите и скрита бързина на движенията той ми поднесе "мицва" - еврейско сирене във формата на молив, опаковано в сребърно фолио и ракия от мед, която мирише на восък. * * * Сутрините в Котор са солени, тук се зазорява след закуска... Почти всеки ден той отиваше рано в някой от офисите, за да прегледа документите си за собственост. И тогава се държеше крайно непредвидимо. С жителите на града говореше или на италиански или водеше слугинята Селена да му превежда. Вечер в кръчмата поръчваше само на италиански. В неделя ходихме на църква. Селена и аз в католическата катедрала Свети Трипун, а Тимотей в православната черква Свети Лука. След това отивахме заедно на кафе на "Площада на оръжията". Веднъж ни заведе отвъд залива в Столив, където имаше малка църквица, в едната половина на която се извършваха източноправославни обреди, а в другата - римокатолически. Същия онзи ден намерих в къщата ветрилото на майка му. На него с дребни букви беше написано: "Както тялото, така и душата се състои от различни части. Така стигаме до двойната реалност. Божествената добродетел (интуицията), човешката добродетел (мисълта, която е ненужна на божественото), сънят (който също е същество), въображението, знанието, спомените, чувствата, целувката (която е невидима светлина), страхът и най-после смъртта - това са частите на душата. Те са десет - два пъти повече от сетивата на тялото. С тяхна помощ душата се движи по света, който носи в себе си..." Една сутрин аз и Селена закусвахме самички. Тя беше изнесла на масата малко пържена в мляко риба змиорка и зелена салата, върху която беше оставила да капне единствената капка слънце, която имахме вкъщи. На ръцете си носеше стари чорапи вместо ръкавици. От тях се показваха само пръстите й. - Видях онези прекрасни картини. Познавахте ли тези жени? - попитах я на италиански, който тя говореше по-добре от мене. Селена показа зъбите си, изпочупени от силните вълни на сръбските и италианските думи, които десетилетия наред ги бяха гризали, разяждали и гланцали с приливите, които до безсъзнание са се повтаряли в тази една и съща уста. Неочаквано тя каза: - Внимавай, дете, жената може да остарее за миг, дори и когато се ебе... А тези картини не би трябвало да стоят там една срещу друга. Това нито една от тях не би желала. Нито Анастасия, нито Катена. - Защо? - Тимотей не ти ли каза? - Не. Идвайки тук, аз мислих, че те са живи и че иска да ме запознае с тях. Очевидно не съм била права. - Те отдавна не са между живите. Когато се омъжи в тази къща, майката на Тимотей имаше гарваново черни коси като тези на сестра й Анастасия, която тя доведе със себе си. Приличаха си. Но баща им, богат, постоянно пътуващ гръцки търговец, възпита Анастасия в Италия, а сестра й Катена в Гърция, в Солун. Спомням си, госпожа Катена имаше прекрасен глас, който се променяше като пламъка в огнището. Сутрин, щом излезеше на слънце, започваше да пее. Като че ли излагаше гласа си на слънчевите лъчи. Вечер я чувах тихо да пее от брачната постеля на мъжа си. Това беше чудно пеене, прекъсвано с въздишки и стонове. Но мене не можеха да измамят, бързо разбрах за какво става дума. Господарят Медош обичаше тя да пее над него, докато правят любов. През някои вечери искаше бавни, тихи припеви като този "В деня ми два пъти се здрачава..." или "Тишина, когато синьото цвете мълчи...", в които всеки стих е като морска вълна. Струва ми се, че онази вечер, когато Тимотей беше заченат, тя простена песента "В ризата тиха на утрешни движения..." А през това време сестра й Анастасия седеше в стаята си с броеница в ръце и слушаше. Но и тя не можеше да ме измами. Тогава аз бях млада и сетивата ми слухтяха на всички страни като хрътки. Броеницата не й служеше за молитва. Затова и не я носеше в църквата. Седеше в тъмнината и премяташе зърната на броеницата, спомняйки своите минали любови там, в Италия. Всяко кехлибарено зърно си имаше име. Име на любовник. Някои още нямаха име. Чакаха бъдещето да ги кръсти. Не трябваше да чакат дълго. Не беше и чудно. Анастасия имаше очи като два пръстена. Аз тогава още не служех при нея, само при мъжа на госпожата, господаря Медош, но всички знаят какво стана после. - Аз не знам. - Госпожа Катена, майката на Тимотей, загина в дуел. - В дуел? Във втората половина на 20-ти век? Срещу кого? - Срещу друга жена, която искаше да отнеме любимия й. - Боже Господи! Знае ли се нещо за нея, за онази другата? - Естествено, че се знае, ти носиш обеците й и така още веднъж всичко остава в семейството. И понеже и двете са покойници, за това може да се говори... РАЗКАЗЪТ НА СЛУГИНЯТА СЕЛЕНА Както ти казах, другата жена беше госпожица Анастасия, по-старата сестра на госпожа Катена. Ти видя портрета й при върха на стълбището, от дясната страна. Господарят Медош, бащата на Тимотей, не устоя на прелестите на тази красавица, която спеше в гарвановочерната си коса като в черна постеля... Съдейки по всичко, съществуваше някакъв таен начин на споразумяване между господаря Медош и балдъзата му чрез ястията, които сервираше на масата за вечеря. Всеки ден. Анастасия издаваше нареждания какво ще се готви и специалитетите, които приготвях под бдителното й око, бяха нещо като любовно обещание за това какво ще се разиграе тази вечер в постелята й, ако господарят Медош я посети. Трудно е да се каже, но можеше да се долови, че едно от наслажденията предвещаваше чорбата от бира с копър, друго - заек в сос от касис, а някое трето - вино с подправки от плодове. Вечерите всъщност бяха нещо като любовни писма. Очите на господаря Медош заблестяваха по oсобен начин, когато по нареждане на госпожица Анастасия сервирах на масата миди St. Jacques, гарнирани с гъби. Какво е ставало след тези вечери в ложето на госпожица Анастасия, аз не знам, но Катена беше отчаяна, побеля за една нощ от ревност и така побеляла бе портретирана по времето, когато вече носеше Тимотей... В сънищата човек гази в калта точно толкова, колкото и на яве. Когато дойде моментът, господарят Медош изпрати жена си да роди в Сараево, където по онова време живееше баща й. След като Тимотей се роди и госпожа Катена се върна в ложето на мъжа си, можеше да се очаква, че страстта към балдъзата му ще се угаси както много други страсти в живота на хората. Но връзката между господаря Медош и балдъзата му Анастасия не прекъсна. Госпожа Катена беше силна и енергична жена. Реши да предприеме решителни стъпки и да защити семейството си. Една вечер, когато Анастасия поръча миди St. Jacques с гъби, без да знае, че госпдин Медош няма да бъде в Котор, госпожа Катена изнесе на масата вместо миди кутия със семейните пищови на мъжа й. Напълни ги и открито каза на сестра си да избира. Или веднага, още тази нощ, да напусне завинаги Котор и да остави семейството й на спокойствие или в зори да се срещнат на дуел. Това не беше на мода и по мое време, а още по малко в тяхно, мисля, дуелите, дори и между мъже. Госпожа Катена обаче беше решила да разчисти нещата в дуел със собствената си сестра... Анастасия гледаше Катена с хубавите си неподвижни очи и тихо попита: - Защо в зори? А след това високо добави: - Взимай пищовите и веднага слизай на брега! Тогава аз вече служех и на Анастасия и въпреки нежеланието си трябваше да присъствам. Спуснахме се към морето през "Портата от смет". Забихме между два камъка на брега една стара сабя, която взех от стената вкъщи и на нея закачихме фенера. Духаше Юго, студено-врял оребрен вятър и на два пъти изгаси огъня. От дъжда и вълните нищо нито се виждаше, нито се чуваше. Взеха пищовите, обърнаха се с гръб една към друга и към фенера и аз трябваше да броя, докато направиха десет крачки. Имаха право на два изстрела една след друга. Най-напред стреля госпожа Катена и не улучи. - Сега стреляй добре, защото следващият път ще те улуча - провикна се тя през вятъра към сестра си. Тогава Анастасия се изправи в целия си ръст, полека обърна цевта на оръжието към себе си. Застана така за миг, след това целуна пищова си в отвора и стреля в сестра си. Уби я на място. С целувката. Събитието бе потулено. Казаха, че било нещастен случай. Пренесохме тялото в къщата, казахме, че пищовът гръмнал, когато госпожата чистела старото оръжие на мъжа си. Не е необходимо да ви казвам как господарят Медош прие това. В началото не знаеше къде са му устата. После махна с ръка и каза: - За престъпление, извършено, когато духа Юго, дори и съдът изрича по-леко наказание. Вероятно е сънувал, че е млад, кой знае, но се примири и се сдобри с балдъза си. А и какво можеше да направи? Мълчахме и той, и аз заради детето. Защото след смъртта на Катена сестрата на покойната пое детето и остана да живее в къщата Врачен. Тя отгледа Тимотей. Когато напуснаха Котор, госпожица Анастасия се върна при баща си и отведе момчето със себе си. Гледаше го като майка. Живееха заедно в Италия, докато момчето не отрасна малко и господарят Медош не го взе при себе си в Белград. Тимотей понесе много тежко тази раздяла и мисля, че все още страда за това... Казват - завърши разказа си старата слугиня, - че омразата на живите се превръща в любов на мъртвите, а омразата на покойниците в любов на живите. Аз не зная. Знам само, че за щастието човек трябва да е надарен, трябва да има слух за щастието, както за песента или за танца. Затова си мисля, че щастието е наследствено и може да се завещае. - Не е вярно - рязко казах аз - щастието не е наследствено, то се гради: тухла по тухла. Всъщност, по-важно е как изглеждаш, а не дали си щастлив... 3. На следващия ден открих в едно чекмедже чифт копринени ръкавици, а в едната от тях шишенце с етерично масло. На шишенцето пишеше нещо, което не разбрах: "Io ti sopravivro!" - "Ще те надживея!" - преведе ми Селена надписа на шишенцето. Когато го помирисах разбрах, че това е същият парфюм, който бях усетила на Тимофей. Той и леля му Анастасия ползвали едни и същи мириси. Не му казах нищо. Но той, като че ли забеляза: - Леля сигурно би била щастлива, ако знаеше, че моето момиче носи нейните кожи и рокли. Те са тука сега. Мисля, че нейните неща ще ти стоят отлично, защото фигурите ви си приличат. Всъщност, това видяхме още в Париж... И така започнахме да ровим из долапите и гардеробите на старата сграда. Полуразпаднатите скринове, които старите собственици или моряци бяха донасяли от далечните си пътувания все още бяха пълни с прекрасни неща. Обикаляйки къщата, се натъквахме ту на огромен скрин, ту на пътна чанта или пък на корабна каса с железни обръчи и дубровнишки брави. Една ракла с вещи на леля си той беше донесъл със себе си от Италия в Париж, а от Париж - тук. От нея измъкна и ми предложи да облека едно кожено палто от полярна лисица... Стоеше ми като излято. - Твое е - пошепна той и ме целуна. След това ми подари куп ръкавици на леля си без и с пръсти, много тънки, така че върху тях можеше да се сложи пръстен. Подари ми и голям сребърен пръстен за палеца на крака и аз го носех, когато ходех боса. - Когато му дойде времето, ще получиш като подарък и нови ухания. Но засега не. С Тимотей беше интересно. Евице, ти знаеш колко съм непрактична в домашните дела. Тук той започна да ми показва разни умения. Научи ме как може да се яде с два ножа, научи ме как да гримирам с арабски бои краищата на стъпалата си, как с черен лак за устни да мажа устата си. Изглеждах страхотно. Започна да ми дава часове по готвене. Косата ми настръхна, когато се научих да правя чорба от бира с копър, заек в сос от касис, а след това миди St. Jacques, приготвени с гъби. Учих старателно всичко, но готвенето оставях на Селена. Той беше малко разочарован. Когато веднъж го попитах къде в Котор бих могла да направя косата си, той ме сложи на един диван, взе вилица и нож, подстрига ме за миг и тук на дивана, преди още да успея да се погледна в огледалото, ме облада. В огледалото видях, че с новия път, който направи в косата ми, си приличаме като две капки вода с леля му. - Кого всъщност той обладава тук, мене или леля си Анастасия? - запитах се аз. Най-приятни бяха вечерите, когато, веднага щом се запалваше, фенерът от Тунис разстилаше шарени персийски килими по тавана. Вечерите, когато гледахме от душата, а чувахме от тъмата... Седяхме в градината, която се намираше зад къщата, на нивото на първия етаж, примижавахме в тъмнината и ядяхме сладки градински праскови, мъхести като топка за тенис. Гризнеш ли - имаш чувството, че си захапал мишка за гърба. Тук, на етажа, във високата трева растяха плодове, лимон и лют портокал. Над нас се редуваха нощи - всяка по-дълбока и по-просторна от предишната, а зад стените се смесваха вълни, мъжки и женски говор. В каменното ехо до нас от града достигаше звук на стъкло, метал и порцелан. Една сутрин му казах: - Миналата нощ те сънувах. Дали някога насън правиш любов с мене? - Да, но това не съм аз. - А кой? - Няма отговор на този въпрос. Ние не знаем кой сънува нашите сънища. - Плашиш ме! Как така няма отговор? Кой дава отговорите? - Трябва да се слуша водата. Едва когато водата изговори името ти, ще разбереш кой си... А в съня си ти не си онзи, който сънува, ти си онзи другият - сънуваният. Защото сънищата не са във функция на хората. - А на кого? - Душите си служат с нашите сънища като спирки по техния път. Ако в съня ти кацне птица, това значи, че някоя лутаща се душа си е послужила със съня ти като с лодка по своя път, за да преживее още една нощ. Защото душите не могат да плуват през времето като живите... Нашите сънища са шлепове, пълни с чужди души и сънуващият ги превозва... - Значи - заключих замислено аз - няма стари и млади сънища. Сънищата не остаряват. Те са вечни. Те са единственото вечно нещо, което човечеството притежава... * * * Спомням си как един друг път, на Иванден, когато, както казва Тимотей, времето три пъти спира, аз го наблюдавах крадешком. Лежеше в леглото и гледаше в тавана, който беше покрит с разтворените ми като ветрило шарени фустани. И тогава почувствах как нещо чудно замириса. След това видях как се измъкна гол в нощта, излезе на празния бряг под горичката и влезе в топлото море. След като поплува малко, обърна се по гръб, разшири ръце и крака, изплези огромен език и облиза с него носа си, както правят кучетата. Тогава видях, че е напрегнат и като риба всеки миг изплава от вълните. И си спомних отново как ме учеше, че може да се гадае с гледане в мъжкия член. Вещите жени така предричат ще родят ли дете или няма. Лежеше неподвижен в солената морска влага и се оставяше приливът и вълните да люшкат члена му и като жена с ръка, като някаква мощна любовница, да изцедят семето му. Най-после видях как хвърли хайвера си в морето и заспа върху прилива, който го понесе към Пераст... 4. Веднаж, когато се прибирах уморена от скитане из палата, стори ми се, че прошареният портрет на госпожа Катена, майката на Тимотей, ме гледа чудно от рамката си. По-чудно от преди. Беше онзи миг на здрача, когато на небето се смесват птици и прилепи, а Юго внезапно връхлита в стаята и завърта краищата на килимите... Всъщност в къщата, по-точно между мене и Тимотей продължаваше напрежението. И тук той се държеше така, като че ли ме е видял за първи път в деня, когато дойдох с китарата да му дам първия урок по музика. Като че ли никога в кръчмите на Гърция не съм разкопчвала с крак под масата панталоните му. - При тези аз супа с вилица ще сърбам - мислих си уплашено - възможно ли е да не ме е познал? - питах се аз. - Обичаш ли ме? - казах. - Да. - От кога? Помниш ли от кога? Той ми показа през прозореца хълмовете над Котор. - Виждаш ли - каза - горе, на планините, има сняг. И ти си мислиш, че там е само един сняг. Но не е така, там има три сняга и това ясно и лесно може да се види и различи оттук. Единият е ланският, другият - онзи, който се вижда малко под него, е предланският и онзи - горният, е от тази година. Снегът винаги е бял, но всяка година е различен. Така е и с любовта. Не е важно колко е стара, а дали се променя или не. Ако кажеш моята любов вече три години е същата, знай, че любовта ти е умряла. Когато престане да се променя, настъпва краят. Тогава сложих в телефонния му секретар една малка касета, донесена от парижкия ми телефон и я включих. От нея от огромна отдалеченост прозвуча пресипнал мъжки глас: "Последните три нощи в Босна прекарах на тавана на една изоставена плевня, в която настаних войниците и танка..." Можеш ли да познаеш кой говори? Нима не познаваш гласа си от Босна? - попитах го аз, но той мълчеше. В отчаянието ми хрумна едно ужасяващо, но неудържимо намерение. Казах на Селена, че утре за вечеря сама ще приготвя заек със сос от касис. Слугинята занемя от учудване, но въпреки това отиде да купи всичко необходимо. Преди вечеря пошепнах на Тимотей какво ще значи изнасянето на заека на масата в постелята ни тази нощ. И изпълних обещанието си. От тогава той внимателно се вглеждаше в ястията, които му приготвях и чакаше вечерта с блясък в очите. Една сутрин ми подари лодка, пълна с цветя. Миришеха през солта и дъха на морето... Дните минаваха прекрасни и слънчеви, къпехме се, ядяхме хвърлена бързо в горещо олио риба, събирахме миди. Веднаж той поряза средния пръст на лявата си ръка от ръба на една мида. Изсмуках кръвта и бързо му мина. Ядях смокини от ръката му и те носеха аромата на онзи странен парфюм. Вдъхвайки го, струваше ми се, че чувам мислите на Тимотей. Най-после разбрах, Тимотей продаваше старата къща. И си казах: - На тебе какво ти пука? Удари вилицата в лъжицата и се свиркай! Важен е Тимотей, а не къщата. Ако това изобщо е той. При тази мисъл кръвта ми се заледи в жилите. Когато той излизаше по някаква работа, аз продължавах да скитам из празните одаи. На една поличка със спално бельо намерих прекрасен предмет от изгланцано дърво и жълт метал. Това беше старинна кутия за писане, която някога капитаните носили със себе си на дългите си плавания. В кутията имаше стар корабен дневник, при това съвсем празен. Сложих в кутията свои дреболийки, писма, картички, както и малките подаръчета, които ми беше давал Тимотей. Тези дни намерих на дъното на едно друго сандъче кехлибарена броеница и старинен корсет от бяла коприна. Беше бродиран със злато и се закопчаваше със стъклени копчета. Корсетът на леля му с монограм "А". С банели от рибена кост, той беше от онези корсети, които можеха да се носят над килоти или без тях и придържаше чорапите с гумени жартиери. Взех го и реших да изненадам Тимотей с него. Тази вечер аз приготвих на Тимотей миди St. Jacques с гъби, а след вечеря сложих над дланите и зад ухото си малко от парфюма му "Ще те надживея". Навън духаше Юго, зад някаква каменна стена се кикотеше жена. Гласът на Тимотей пробиваше смеха й. Пееше песента, която аз го бях научила, ако, разбира се, не я знаеше от преди: В ризата тиха на утрешни движения... След това отиде да измие зъбите си с мед. Когато легна в огромното женско легло, в кревата за трима, аз се появих, облечена само в корсета на леля му Анастасия. Лежеше гол, гледахме се като омагьосани, членът му беше някак си четвъртит и приличаше на огромен нос с два добре усукани мустака отдолу. Аз се обвих около него и когато страстта ми достигна кулминационната си точка, отметнах глава и почти се вцепених от страх - пред мене в златна рамка в корсета си и със зелените обеци на ушите си стоеше чернокосата му леля Анастасия, само че картината се движеше в любовен ритъм. Това беше огледалото, поставено над леглото, в което аз не познах себе си. Но кулминацията неминуемо идва и тръгне ли, не можем да я спрем. В мига, в който той хвърли семето си и ме оплоди, аз цялата побелях, превръщайки се просто за секунда в онази, другата жена, носеща името Катена, докато чернокосата красавица, лелята на Тимотей - Анастасия, изчезна завинаги от огледалото, от леглото за трима и от действителността... Беше като че ли ме беше оплодила майка му. 5. Дни наред лежах в шок. Селена напразно ми месеше чукано сирене, от което растат косми и бозки. Косата ми остана бяла. Избягвах огледалата. Излязох на брега и се огледах във водата. Бях бременна. И най-после се реших да го попитам: - Нима си ме забравил? Нима наистина мислиш, че съм учителка по музика? Кога ще престанеш да се преструваш? А той каза: - Продадох къщата. Напускам Котор. Ще дойдеш ли с мене? - Направи ми дете и сега ме питаш ще дойда ли с тебе? - Затова те питам. - Няма! Няма, докато не признаеш, че в Париж ти си измислил и платил онази обява, искайки цветът на косата и всичко останало да отговарят на моите! Признай, че след това си изрязал обявата от вестника и сам си я пуснал в пощенската ми кутия на улица Filles du Calvaire! Кога ще признаеш, че заедно учихме математика при мене в Париж? Кога ще признаеш, че ми писа от Босна през войната? Кога ще признаеш, че ми изпращаше от Италия телефонна касета със съобщения, които траеха часове? Кога ще признаеш, че непрекъснато се опитваш да овладееш седмата лекция на своя курс "Как лесно и бързо да се забрави сръбски"? Кога ще признаеш, че знаеш коя съм? Той се загледа във водата под западните порти на Котор и добави: - Ти самата не знаеш коя си... - Не ми отговори. Погледни ме! Нима не ме познаваш, любов моя, макар че побелях? Нима не ме обичаше в Гърция, върху гърба на белия бик? Вместо отговор той ми подаде малка кутия във формата на дървена камбана със шишенце вътре. - Какво е това? - попитах аз. - Казва се "Розата на Кипър" - "Rose de Chypre". Който умее да чете мириси, ще ги прочете и ще знае, че любовта продължава, докато трае миризмата в това шишенце. Това е етеричното масло, което ползваше майка ми Катена. Ти побеля, значи си го заслужила. А побеля, защото и двете се бореха за тебе. Исках да видя коя ще те привлече на своя страна. Изгуби те леля Анастасия, която, без да те познава, толкова се трудеше около тебе още в Италия. Но внезапно те спечели една солунка, майка ми Катена. - Какво говориш? - Опитвам се да отговоря на въпроса ти - дали знам коя си? - Моят въпрос беше - спомняш ли си за мене или не? Но аз ще те подсетя. И тогава извадих от джоба си кълбо тъмночервена вълна. Знаеш ли какво е това? Това е твое и ти ми го подхвърли през прозозреца. - Никога не съм виждал това, което държиш в ръцете си. - Така ли? Тогава аз размотах кълбото и на дъното му се показа бележката, която ми беше изпратил и която аз не исках да употребя. - Знаеш ли този телефонен номер? Това тук в кълбото е номерът на твоя телефон. Този същият, който даде в обявата, по която те намерих. Ще признаеш ли сега кой си? След като се пречупи в себе си, той най-после каза: - Хайде да опитаме с отговора на въпроса ти... Спомням си - продължи той - в някои трудни моменти от живота си съм забравял имената на хора, жени и деца около себе си. Тогава прибягвах към една хитрина. За да не изчезнат съвсем, пишех тези имена във водата. Може би водата ще даде отговор на въпроса ти. - Водата? Бълбукаш ме! - Водата може да се научи да говори. Ако я издебнеш, когато не спи. Защото водата и спи, и говори. Като хората. Или по-точно като жената. Мога да я науча да изговори някое име. - И проговорила ли е твоята вода? - Не е. Не умее да изговори френското ти име. Водата изобщо не може да говори френски. А тази не може да каже и моето. - И какво ще правиш сега? - попитах го аз и го целунах по рамото. - Нищо. Оставих на водата да ти измисли друго име. Име, каквото водата ще може да изговори. - А твоето? Дали водата ще кръсти и тебе? - Да и сега ще чуеш това име. Научих водата да го произнася. Тогава се спуснахме от моста до водата, той помести един камък и каза: - Добро утро, хубава вода! Водата започна да клокочи, като че ли пие. След това бездната съвсем ясно произнесе тайното ми име, която ме обгори като огнена миризма. Водата каза: - Европа. - А твоето име? - казах уплашено на Тимотей. Той премести един друг камък и прошепна: Едно око водно, едно око огнено - пукна око водно угаси огнено... Тогава водата отново проговори. Сричаше дума по дума. Чуваше се съвсем ясно. Неговото тайно име: - Балкан - каза водата. - Какво значи това? - попитах аз Тимотей. - Това значи, че не съм успял да овладея седмата си лекция - каза той. Тогава Тимотей Медош се появи пред очите ми и ми се струваше, че за пръв път го виждам. Погледът му беше обрасъл в лишеи, плевели и плесен. Изглеждаше, че го боли, когато гледа. Помирисах го. Нямаше никаква миризма. Не миришеше нито лицето, нито косата, нито ризата му, нищо на него нямаше миризма. Не се чувстваше дори мирисът на пот, нито мирисът на мъж, нито мирисът на жена... - Добре, мило мое - казах му аз - сега отново знаем кой е кой в цялата тази приказка. И време е от това легло за трима да изчезнеш ти, защото бебето вече е тук... Сега знаех какво трябва да направя. Върнах на Тимотей подаръците му, сварих му чорба от бира с копър и го напуснах завинаги. Не взех нищо от къщата Врачен. Дори и моите дреболийки и спомените, които сложих в капитанската кутия за писане. Така завърши моят "Път във високата трева". Същият този ден, след обяд, се върнах сама у дома, в Париж. ФОТОГРАФИЯ Милорад Павич Ако извадите до края външното чекмедже на кутията за писане, можете да пъхнете ръката си в утробата й и там ще напипате парче картон. На светлината на деня ще видите, че това е по-голяма фотография, залепена на твърда подлога и свита наполовина, от която почти се е напукала. На нея има млада жена в дълга златиста рокля, а зад нея наднича дете. На фотографията има една по-дълга бележка и подпис: timotneos (гръцки шрифт). Споменатата бележка се намира на гърба на фотографията. Понеже всичко, което подписаният е желаел да съобщи, не се събрало там, той е написал продължението върху белите полета на гърба на снимката и то в посока обратна на часовниковата стрелка. В отчаянието, което ме беше обзело, аз се качих на един гръцки кораб за далечно плаване, носейки със себе си само капитанска кутия за писане, макар че не съм капитан. В тази кутия има дреболийки, които принадлежаха на моята най-голяма любов. В тази кутия слагам и дневника си, воден някога във Франция, за да ми напомня прекрасните дни, слагам и тази фотография на любимата с детето и с мъка събраните други предмети, свързани с нея и спомените ми, за да ме съпровождат по пътя ми... В мъката си се утешавам с мисълта: "Една щастлива любов на някой потомък може да компенсира девет нещастни любови на предците". POST SCRIPTUM Милорад Павич Аз, купувачът на кутията за писане, още веднъж срещнах нейния продавач. Това беше тази зима в Котор. Започна да духа Юго и донесе здрач, по-дълъг от нощта. Дъждът не позволяваше да се излезе след вечеря. Седях в предверието, когато чух музика. Някой беше пуснал касета с песента "В ризата тиха на утрешни движения..." Спомних си, че и в кутията за писане тази мелодия оповестява Юго. Станах, привлечен от песента, и седнах около полукръглата маса за пиене. Видях пред себе си келнера от Будва. Лицето му беше сребърно и неподвижно. Сега работеше тук. - Добър вечер, Ставро, позна ли ме? Можеш ли да ми смесиш вино с вода по гръцки? Само внимавай, докато наливаш, да не влезе въздух в чашата! Ставра се зарадва на шегата: - Добър вечер, господин М. Добре дошли! Какво ужасно време! Тази нощ и рибите плачат... Веднага ще бъдете обслужени. - Мога ли да те попитам нещо, Ставро? - Не забранявам. И Бог е питал през къпината, но не отговорихме. - Кажи ми, как попадна в ръцете ти кутията за писане, която ми продаде? По лицето на Ставро заигра твърда, мъжка усмивка. Някои усмивки могат много дълго да траят по лицата на мъже и жени, без столетията да ги угасят. Поколенията ги наследяват. Усмивката на този келнер беше стара поне няколко века. - И сега имам нещо за продаване - каза през зъби той - имам лекарство от години. Ще ви го дам на изплащане. - Какво е това лекарство от години, Ставре? - Всички имаме бавни души и бързи гуши. Затова застанете всяка вечер пред отворен прозорец и гонете десет пъти дявола от себе си. Не е трудно, трябва само да се знае. Поемете през носа си колкото можете по-дълбоко дъх, за всяка Божа заповед по веднъж и след това изхвърлете въздуха с цялото си тяло, до корема.Когато почувствате в устата си някаква тежка, непозната миризма, значи успели сте. Това е мирисът на дявола. Той значи излиза. Изгонили са го хубавите ухания на Божиите заповеди. Така десет пъти издъхвайте всяка вечер, докато не се появи миризмата на дявола и ще си спечелите десет години повече живот... - Чудесно, Ставро, но все пак иска ми се да зная откъде ти е тази кутия. - Е, мой господине, в живота знаеш къде сееш, но не знаеш къде ще пожънеш. Не е, Боже мой, това, което господинът си мисли. - А ти откъде знаеш какво си мисля? - Как да не зная къде дяволът се жени? Това ми е работата - да доливам и да знам какво си мисли гостът. - И какво си мисля, Ставро? - Господинът мисли, че не умея да смесвам вино с вода по гръцки. Така ли е, кажете ми искрено. - Да, Ставро, така си мисля. Не умееш. Но няма значение. Кажи ми все пак познавал ли си собственика на кутията за писане? Да не ти е бил роднина? Устните на Ставро почервеняха и на тях заигра разкошна женска усмивка. По-стара от онази, мъжката. Зъбите му лъснаха, един зъб в повече се изтъни в душата и каза: - Нямам вече нито род, нито наследници. Всичко, господин М., ми отнесе войната. Времето се промени и страшни години дойдоха, зли и опасни. - Но откъде си познавал собственика на кутията? - Как откъде, господин М? Как не бих го познавал, когато още тогава в Босна исках да го убия? Но не го уцелих. - Не го оцели? - Аз не греша, господин М. Стрелях през водата и зърното не го стигна. Водата го спаси. - А кутията. Откъде ти е тя? - От водата, господин М. И мене водата ме удостои и ми спаси живота, ето откъде. Като барман плавах на гръцкия кораб "Исидор", когато с кутията на него се качи собственикът й. Тогава той беше един съвсем странен сват. От онези, които на сватбата носят своя комат хляб. Знаеше само три неща: в себе си, върху себе си и под себе си. А щом корабът пуснеше котва, той обуваше ботуши - един червен, друг черен и слизаше на брега да играе комар и да гуляе. Такъв като него е видял на небето звезди, дето ние не сме и виждали. Чух и последните му думи, но не ги разбрах. Каза: "Това е падналият ангел! Изгубени сме!" Щом като корабът потъна, той изчезна във вълните, защото нещо го удари, а аз успях да се уловя за някакъв дървен предмет. Едва когато вълните ме изхвърлиха на брега, видях, че държа капитанската кутия. После малко по малко разбрах, че е била негова и останалото, което може да се научи за нея... Тогава усмивката на лицето на Ставро отново се промени. Вместо женска, върна се твърдата мъжка усмивка, като че ли в сребро кована и той добави: - Вие, господин М., сега сигурно мислите, че е време да си платите виното. - Така е, Ставро. - Е, виждате ли, господин М., не е така. Аз съм ваш длъжник, а не вие мой! - Как така? - Който спечели, той получава венеца. Когато ви продадох кутията, вие сигурно, да ми простите, сте си помислили, че съм ви одрал като котка и съм ви взел много пари. Така ли е, кажете си искрено? - Да, Ставро, помислих си, че ми взе повече, отколкото струва. При тези думи Ставро извади от джоба си 500 марки и ми ги подаде над чашата. - Това е ваше, господин М., сега сме квит. Толкова ви взех в повече. Беше заем. Сега връщам дълга и сме квит. Забелязвайки учудването на лицето ми, Ставро добави: - Искате ли да ви кажа, какво мислите сега, господин М.? Сега си мислите, че вие сте ме одрали като котка. Така ли е? - Така е, Ставро, точно това си мисля. - Е, и сега не сте прави. Не е така. - А как е? - Веднъж дойде в Котор една госпожа с малко дете, разпитваше все за онова корабокрушение. Чужденка, млада, но цялата побеляла. Мисля, че беше от Франция. Не разбира нито дума от нашия език, ако не знаеше френски, сигурно щеше да мучи или блее. Дойде при мене с преводач. Оплака ми се тя, че птици идвали в съня й и ми плати 500 марки за кутията. - А ти защо не продаде кутията на нея? - Тя не ми даде пари да купи кутията, а за да я дам на вас. - Плати ти да ми дадеш кутията? - Да, казва, че покойният й собственик ви познавал. - И ти какво направи, Ставро? - Ами, взех парите и й обещах, но не можах да ви дам кутията. - Защо? - Защото кутията беше при вас. Вече ви я бях продал. Сега ви връщам тези женски пари. - Но как така, вие двамата от два края на света, точно мене нарочихте за купувач? - Как защо, господин М.? Знаем ние какво мислите, затова. - И какво мисля аз, Ставро? Усмивката на лицето на Ставра пак се промени. Вместо мъжката, по-младата и женската, по-старата, на лицето му заигра някаква трета, безполова усмивка, когато каза: - Господинът сигурно мисли, че трябва да напише нещо за кутията и за всичко това... © Милорад Павич © Ася Тихинова-Йованович - превод  =========================== © Електронно издателство LiterNet, 30.03.2002 Милорад Павич. Кутия за писане. Варна: Liternet, 2002

Партньори

Politik & Geschichte

Business & Karriere

Biografien & Erinnerungen